— Как е челюстта? — попита Рап.
— Подута.
— Хубаво. — Рап мина покрай него. — Поне ще те научи да си по-бдителен следващия път.
Продължи по коридора към кабинета. Не го интересуваше дали бодигардът от ЦРУ го харесва. В тоя занаят няма място за харесване. Само се надяваше младокът да се поучи от грешката си.
Кенеди стоеше до шефа си и му четеше нещо от лист хартия. Когато видя Рап, тя му показа листовете от факса.
— Имаме информация за един от мъжете от миналата нощ.
— От Хорниг ли? — Беше пратил двама пленници при доктор Хорниг за разпит.
— Не. Идентифицирахме един от застреляните от теб. Казва се Джеф Дюзър. Бивш морски пехотинец, трийсет и пет годишен, осъден от военен съд и изхвърлен от Морската пехота за дълъг списък провинения.
— За кого работи?
— Още не знаем, но накарах някои хора да поработят по въпроса.
Рап погледна към Стансфийлд.
— Извинете ме за външния ми вид, сър. Нямах време да се преоблека и приготвя за срещата.
— Не е необходимо да се извиняваш. — Стансфийлд фъфлеше леко и беше замаян. — Къде е командир Коулман?
Кенеди отвърна вместо Рап:
— В Ленгли е, с Маркъс и неговите хора преглеждат досиета.
— На Държавния департамент ли?
— Не — отвърна Рап. — В Държавния департамент не откриха нищо и им казах да прегледат досиетата на Ленгли.
— Как е госпожица Райли?
Рап беше леко изненадан от въпроса на Стансфийлд. Никога не бяха говорили за връзката му с Анна.
— Добре е.
— Искаш ли да накарам президента да поговори с нея?
— Не… по-добре не. — Рап стоеше до камината, между Кенеди и Стансфийлд, и нервно пристъпваше от крак на крак. Искаше да приключи веднъж завинаги. Това беше и причината за идването му сега тук. Започна смутено: — Така и така сте само двамата, искам да обсъдя с вас нещо. — Стансфийлд и Кенеди отвърнаха с безизразни погледи. — Когато това свърши… щом открием кой е този Професор… Аз се оттеглям. — Никакво поклащане на глави, кимане, свиване на рамене, повдигане на вежди — нищо. Просто го наблюдаваха с онези техни всезнаещи погледи. — Сериозно говоря. И не можете да направите нищо, за да ме разубедите. Ще се погрижа за Професора и после излизам от играта.
Накрая се обади Стансфийлд:
— Неприятно ми е да го чуя, Мичъл. Твоите способности са незаменими.
— И преди мен е имало способни, ще има и след мен.
— Тези преди теб не можеха да се сравняват, съмнявам се, че и тези след теб ще ти бъдат в категорията.
— Ленгли ще си е същият.
— Не. Истината е, че Ленгли няма да е същият. Ако президентът успее да се наложи, Айрини ще ме наследи и ако наистина имаме късмет, тя ще се нуждае от теб.
— Е, боя се, че няма да съм на разположение. — Рап скръсти упорито ръце на гърдите си. — Достатъчно дадох.
— Да, така е, но бих искал да дадеш и още.
— Не. — Рап не можеше повече да ги гледа. Просто искаше да приемат желанието му.
— Мичъл, мога да разбера защо искаш да се оттеглиш. Айрини ми каза, че възнамеряваш да поискаш ръката на госпожица Райли и да се ожените. Аз не бих могъл да остана на бойното поле и в същото време да бъда добър съпруг и баща. Двете не вървят заедно. Но можем да ти намерим място вътре в Ленгли. Има толкова много работа за човек с твоя талант…
„О, Господи — простена мислено Рап. — Само това не!“
— Сър, вие притежавате много умения, които аз нямам.
— Не съм убеден.
— Истина е. Никога не бих могъл да издържа дълго в ръководството. Нямам търпението да се примирявам с цялата бумащина.
— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Освен това ще се приспособиш. Ти винаги се адаптираш към условията.
— Не искам да се уча. Аз съм човек на действието, сър.
Стансфийлд вдигна ръце в жест, че се предава.
— Няма нужда да обсъждаме това сега. Искам само да те помоля, преди да вземеш окончателно решение, да поговорим за някои неща.
На Рап му се щеше да е твърд. Щеше му се да откаже. Отчаяно му се щеше да им каже, че никога няма да отиде да работи в Ленгли. Но гледайки стареца, мъжа, когото беше боготворил десетилетие, не намери сили да се противопостави. Не можа да откаже на стария разузнавач.
— Ще ми обещаеш ли да ме посетиш още веднъж за последно? Има неща, които трябва да обсъдим, преди да вземеш окончателно решение.
Рап въздъхна. Стансфийлд реагира с усмивка. Тогава телефонът на Рап иззвъня. Той провери кой го търси и веднага вдигна.
— Какво има? — изрече в слушалката.
— Мисля, че го открихме. — Беше Скот Коулман.
— Казвай.
— Името му е Питър Камерън. Не съм напълно сигурен, но мисля, че е той. Когато го видяхме в Колорадо, имаше брада, но на всичките снимки, които прегледахме, е без брада.