— Кой е той?
— Работил е за Управлението от седемдесет и четвърта до деветдесет и осма в Службата за охрана. Занимавал се е с много неща. Отговарял е за детекторите на лъжата, за личната охрана, проверката на помещения за „бръмбари“. През последните няколко години на служба е ръководил цялото шоу.
— Следял е следящите.
— Ъхъ.
Рап го побиха тръпки, като си помисли с колко информация разполага човек на този пост.
— Къде можем да го открием?
— Има апартамент в Джорджтаун.
— Къде? — Коулман продиктува адреса. — След колко време могат да пристигнат там момчетата ти?
— След двайсет минути.
— Добре. Прати ми фотографията по факса. Ще се срещнем в „Сейфуей“ на Уискънсин. Вземи микробуса и Маркъс. Кажи на Маркъс да си трае. Не искам никой в Ленгли да разбере какво ще правим.
— До след двайсет минути.
Рап остави телефона и погледна към Кенеди и Стансфийлд.
— Скот смята, че са открили Професора. Няма да ви хареса с какво се е занимавал през последните двайсет и няколко години.
— С какво? — попита Кенеди.
— Работил е в Службата за охрана на Ленгли.
— Как се казва? — попита Стансфийлд.
— Питър Камерън.
Стансфийлд поклати глава. Новината наистина не беше никак добра. Директорът знаеше точно кой е Питър Камерън. Този човек беше оглавявал Службата за охрана на ЦРУ от 1996 до 1998 г. Докато е бил шеф на гестапото на Ленгли, достъпът му към секретна информация вероятно е бил почти неограничен.
Сенатор Кларк стана от леглото в седем сутринта. За него нямаше значение дали се намира във Вашингтон, или в Аризона. Кларк си беше „нощна птица“ и обикновено стоеше до един през нощта. Беше четвъртък сутринта. Той седеше в слънчевата стая до кухнята в своето вашингтонско имение по халат и по чехли. Беше сам. Третата му съпруга вече беше тръгнала за сутрешния си час по аеробика или на каквото там ходеше. Не степинг, не спининг, а нещо подобно. Беше се хванала с поредното модно увлечение и се кълнеше, че е най-доброто. На Кларк не му пукаше как се казва, а дали е ефективно.
Ядеше препечена филия и преглеждаше първата страница на „Уолстрийт Джърнъл“. Прислугата дойде чак в осем часа. Кларк винаги правеше сам закуската си, което не беше кой знае какво постижение, тъй като тя се състоеше от кафе и две препечени филийки, намазани с масло и конфитюр. Обичаше да се наслаждава на това време от деня. Беше сам в замъка си и никой не го притесняваше. Обикновено това беше единственото време, което посвещаваше на инвестициите си. Преглеждаше „Уолстрийт Джърнъл“, след което даваше нареждания на многото си брокери, съветници и финансови мениджъри. С това приключваше с финансите за целия ден. Не искаше да се превръща в роб на постоянно актуализираната борсова информация.
От кухнята се чу звукът на звънеца и Кларк се облегна в стола, за да погледне към монтирания над микровълновата фурна монитор. Картината от охранителните камери можеше да се гледа от всеки телевизор в къщата. На екрана се появи гладко избръснатият Питър Камерън, седнал зад волана на колата си, в очакване да се отвори портата. Кларк натисна бутона на интеркома.
— Добро утро, Питър.
— Добро утро, сър.
— Сега ще ти отворя. В кухнята има кафе. Ако искаш, си сипи и ела в кабинета ми. Ще сляза до няколко минути.
Кларк пооправи колана на халата си и тръгна надолу по стълбите. Имаше някакво приятно чувство за посещението без покана на Камерън. Ако новината наистина е добра, може и да отмени убийството на Професора. Камерън беше ценен инструмент. Твърде ценен, за да го губи. Освен ако не е крайно наложително.
Питър Камерън паркира и се насочи направо към кабинета. Не му трябваше никакво кафе. Вече беше достатъчно настръхнал и без него. Мисълта за предстоящия разговор със сенатор Кларк му предизвикваше стомашни киселини. Но Камерън усещаше, че сенаторът е искрен човек. Той се грижеше за лоялните към него, а Камерън се беше държал изключително лоялно.
Професора приближи камината и огледа красивата пушка „Уинчестър“ от 1886 г., калибър 45–70. Беше съвършена. Оръжие, превъзмогнало времето. Великолепно произведение на оръжейното изкуство. Тайно се бе надявал сенаторът да бъде толкова доволен от работата му, че да му подари пушката. Това вече не беше възможно.
Бяха минали почти двайсет минути, когато се появи сенатор Кларк. Беше облечен в скъп костюм и носеше чаша кафе. Прекоси стаята и сложи чашата на бюрото си. Остана прав.
— Питър — започна любезно, — обръснал си брадата си. Така изглеждаш много по-добре.