— Благодаря ви, сър.
— И ми се виждаш отслабнал с пет килограма.
— Благодаря. — Професора неохотно прекоси кабинета и застана срещу Кларк.
Кларк се канеше да седне, но забеляза неувереното изражение на лицето на събеседника си.
— Заповядай, седни. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. — Камерън се отпусна вдървено на един от двата стола.
Сенаторът бавно се намести в разкошния си кожен стол зад бюрото. Можеше да познае по увисналите рамене на Камерън — събитията не бяха минали, както ги планираха.
— Да смятам ли, че с Рап и приятелката му е свършено?
— Аа… — Камерън търсеше начин да го каже най-деликатно. — Нещата не минаха много гладко.
— Така ли?
— Да. Всъщност, боя се, че Рап може да е взел предимство сега.
На Кларк това не му хареса. Остави чашата и подкани събеседника си:
— Кажи ми какво стана.
— Тръгнах си от къщата на Рап след полунощ и се върнах в града. Трябваше да взема някои неща, за да се подготвя за планираната на сутринта среща. Когато си тръгвах, всичко беше наред. — Камерън отчаяно искаше да наблегне на този момент. — Райли беше убедена, че сме служители на закона. Преди да изляза от моя апартамент и да се върна в къщата, се обадих на Дюзър, за да го питам как върви при него… и… Оттам насетне всичко се оплеска.
— Как така?
— Не съм сигурен. Докато говорех с Дюзър, долових някакво движение и после връзката прекъсна. — На лицето му се появи гримаса, сякаш от нетърпима болка. — И няколко минути по-късно получих повикване от телефона на Дюзър.
— И?
— Не беше Дюзър. Повикването беше от неговия телефон, но не беше той.
— Кой беше?
— Беше… ъъ… Рап.
Кларк свали чашата. Съзнанието му бързо започна да проиграва варианти на това, което се беше случило.
— И какво ти каза?
— Същото като миналия път. Че ще ме убие.
Кларк не повярва на Камерън. Рап беше твърде умен за подобно нещо. Той би искал да разбере коя е реалната сила, стояща зад Камерън. Но сега не беше време да го пришпорва.
— Дюзър мъртъв ли е?
— Предполагам, че да.
— А бил ли е разпитван?
Камерън беше подготвен за подобен въпрос.
— Той не може да им каже нищо. Не знае нищо за мен.
На Кларк му се щеше да има увереността на своя слуга, но нямаше начин.
— Какво предлагаш да правим? — Искаше да внуши на Камерън, че мнението му е търсено и ценено.
— Мисля, че е време да се снижим и са изчакаме бурята да премине. Следата ще изчезне заедно с Дюзър.
— Да се оттеглим сега, за да можем после да се сражаваме при благоприятни условия.
— Точно така.
— Не мислиш ли, че Дюзър може по някакъв начин да отведе Рап при теб?
— Не. — Камерън поклати глава. — Да предположим, че още е жив, в което много се съмнявам. Бях много внимателен, когато контактувах с него.
— Добре. — Кларк не споделяше увереността на Камерън, но отново не го показа. — Не искаш ли да направиш още един опит с Рап?
Камерън се замисли.
— Бих… Наистина бих искал, но мисля, че сега ситуацията е твърде нажежена. Ако просто оставим всичко да се охлади и успокои, ще бъде значително по-лесно да се оправим с него.
— Мисля, че си прав, приятелю. — Наум Кларк си каза: „Жалко, че няма да си жив, за да го видиш.“ — Как да постъпим?
— Според мен ще трябва да напусна страната за няколко седмици.
Кларк кимна.
— Съгласен съм с теб. Имаш ли някое място предвид?
— Няколко.
— Какво ще кажеш за моя остров?
Камерън се беше надявал сенаторът да му предложи своята уединена вила на Бахамските острови, но след последния провал не се осмели сам да го помоли.
— На острова ще е идеално. Така ще избегна митниците.
— Добре. Оставям на теб да обмислиш подробностите. Ти си много ценен за мен, Питър. Не мога да си позволя да те загубя точно сега.
Камерън се усмихна. Олекна му, щом сенаторът прие новините толкова добре.
— Няма да ме загубите, сър. Лично ще се погрижа за Рап, когато се върна.
— Хубаво. Кога тръгваш?
— Тази сутрин. Трябва да се отбия в кабинета си в университета и да уредя някои неща. След това отлитам.
— Няма изобщо да се прибираш у дома?
— Не. Вече си взех всичко необходимо.
— Добре. — Кларк стана и придружи Камерън до вратата. — Обади ми се, когато тръгнеш от кабинета, а после, когато кацнеш благополучно на острова.
— Непременно, сър.
На вратата Кларк постави ръка на рамото му.
— Питър, искам много да внимаваш.
— Благодаря, сър. Не се тревожете за мен. Мога да се грижа за себе си.
— Знам.
Двамата си стиснаха ръцете и Камерън си тръгна. Кларк веднага затвори вратата и се върна в кабинета си. Включи компютъра, влезе в Интернет и започна да пише съобщение до Полковника, в което му даваше много подробни инструкции. Накрая реши да прибави още едно изречение за вдъхновение. Когато свърши, изпрати съобщението и излезе от Интернет. Щеше да се е отървал от Камерън, преди да е станало обяд.