Стансфийлд също имаше врагове.
Не ставаше дума само за тези във Вашингтон. От тези, които познаваше, не го беше страх. Онези, които не познаваше, го тревожеха повече. Всички те обаче имаха нещо общо. Искаха да успеят и да се издигнат. Но не просто да успеят, а като се сдобият с реална власт — властта, с която беше облечен елитът във Вашингтон. За политика това означаваше да оглави някоя от най-влиятелните комисии или да стане министър на външните работи или на отбраната. Или дори да бъде избран за президент — най-примамливата цел. За бюрократа желана беше работата на заместник в някое от големите министерства или старши помощник на президента, или дори шеф на кабинета. За офицера бленуваната цел можеше да е някое от дузината престижни командвания, да бъде назначен за командващ на някой от родовете войски или да стане председател на Обединеното командване.
Тези хора обикновено бродеха из задните коридори на Вашингтон. Повечето от тях не бяха по-опасни, отколкото връстниците им в корпоративните среди на Америка. Стансфийлд ги наричаше безвредни заговорници, групи от съвместно работещи чиновници, за да напреднат в кариерата. Жизненият опит го беше научил обаче, че сред тях винаги могат да се появят и такива, които няма да се поколебаят да използват крайни мерки за постигане на целите си. Такива, макар и малко, които биха прибягнали и до убийство, ако се наложи.
Очевидно една от тези групи беше влязла в действие. Целта им, изглежда, бе ЦРУ. Стансфийлд засега не възнамеряваше да споделя тези си мисли с никого. Щеше да изчака да чуе какво ще каже третият участник в срещата, за да си направи съответните изводи. За него това беше обезсърчаващо. Беше работил неуморно за неутралитета и стабилността на любимото си Управление. И сега, когато е слаб и няма сили да се бори, го напада група, която не може да идентифицира. Не можеше да позволи ЦРУ да се окаже в ръцете на някой, който иска да използва широките му възможности за политически или лични облаги. Трябваше да се погрижи да го наследи Айрини Кенеди и тя да разполага с достатъчно информация, за да се отбранява.
ЦРУ беше твърде мощно оръжие, за да попадне в неподходящи ръце. Президентът щеше да номинира Айрини Кенеди и да използва цялата си власт и политически умения, за да бъде одобрена тя. Хейс беше съгласен с кандидатурата поради много причини, въпреки неуспехите през миналата седмица. Първо, Кенеди притежаваше доста повече от необходимата квалификация и, второ, президентът й имаше доверие. Третата причина беше най-важна за Хейс. Той се нуждаеше от някой, който да пази фланговете му. Ако Кенеди оглавеше ЦРУ, той нямаше да се тревожи, че от тази посока ще го нападнат.
Колкото и много двамата да искаха Кенеди да бъде следващият директор на Централното разузнавателно управление, това зависеше от човека, с когото им предстоеше да се срещнат.
Фактът, че той беше поискал срещата точно когато възникна проблемът с Питър Камерън, беше малко объркващ и тревожен.
Сенатор Ханк Кларк влезе в Оперативната зала и президентът стана да се ръкува с него. Когато и Стансфийлд понечи да стане, Кларк сложи ръка на рамото му и каза:
— Сега, Томас, си стой на мястото. Жива легенда като теб не трябва да става заради мен.
Президентът се усмихна и намигна на Кларк одобрително.
— Искаш ли нещо за пиене, Ханк?
— Не, благодаря, Робърт. — Кларк и Хейс бяха работили заедно в Сената в продължение на два мандата. Хейс беше в Комисията по разузнаването, когато избраха Кларк за неин председател. Хейс предпочиташе той да се обръща към него по име, когато са насаме.
— Сигурен ли си? Не се притеснявай от нищо.
— Не, благодаря. И така ми е добре. Може да ми се прииска да пийна нещо, когато свършим, но дотогава ще потърпя.
— Добре. — Президентът посочи с жест към стола от другата страна на масата, срещу Стансфийлд.
Кларк бавно заобиколи масата и разкопча сакото си, преди да седне. После се обърна към директора на ЦРУ:
— Как си, Томас?
— Умирам.
Кларк се усмихна широко.
— Всички умираме рано или късно, Томас. — Погледна към президента. — Нали, Робърт?