Дюмонд опули очи.
— Да, мога. Няма проблем. — Очевидно беше, че не кипи от ентусиазъм да го стори.
— Какво има?
— Доста часове посветихме на всичко това. Надявах се да получим по един малък бонус за усилията си.
Кенеди размисли.
— Ще го обсъдя с директора и ще видя какво мисли той. Но казваш, че не е проблем да създадеш сметката и да преведеш парите?
— Не. Мога да го направя най-много за час.
Любопитството на Рап бе възбудено.
— Как се вмества в картината конгресменът Ръдин?
— Още не сме сигурни. Директорът и президентът ще си побъбрят с него утре сутринта, но не е зле да се планират няколко хода напред.
44.
Беше петък сутрин. Западното крило на Белия дом кипеше от оживление. Мълвата, че президентът се готви за война, се беше разпространила бързо. Това не се случваше често, но когато се стигнеше дотам, членовете на администрацията на Хейс гледаха да стоят настрани. Днес нещата се бяха усложнили. Новината беше, че с влизането си в Овалния кабинет в 7.54 часа президентът е повикал началника на кабинета, Валъри Джоунс, и й е заповядал да открие държавния секретар Мидълтън и да му нареди да се яви незабавно в Белия дом. Другата вест, която разбуни духовете, бе, че немощният Томас Стансфийлд е дошъл в Овалния кабинет и сега седи там заедно с президента. Мрачното настроение на Хейс, твърдото настояване да повикат държавния секретар и появата на директора на ЦРУ бяха предизвикали тиха паника из кулоарите на Западното крило.
Служителите в Белия дом се гордееха, че първи научават за най-важните събития в страната. Но през тази петъчна сутрин те се оказаха в изнервящата позиция на пълно неведение за ставащото около тях. Щом плъзна мълвата, че се готви нещо голямо, телефоните полудяха. Валъри Джоунс, шефката на кабинета на президента, беше бомбардирана с въпроси от другите високопоставени членове на администрацията. Обади й се и стара приятелка от Държавния департамент, която също искаше да знае какво става. Джоунс отговори искрено, че й е наредено на президента да не се налага да чака дълго държавния секретар Мидълтън. Първият журналист се свърза с нея още преди Мидълтън да е пристигнал. Беше се разчуло.
Хейс се беше поуспокоил. При вида на Стансфийлд, който очевидно страдаше от невъобразима болка, той забрави за малко проблемите си. Както повечето си предшественици, и той разбираше твърде добре значението на ефектния ход. Съществуваха много по-деликатни начини да реши проблема, но Хейс искаше да вдигне шум. Искаше да изпрати ясно послание. Да сложи Чарлз Мидълтън на мястото му за назидание. Хейс добре знаеше, че до края на деня всеки политик от високите етажи във Вашингтон ще научи, че президентът на Съединените щата е наритал задника на министъра на външните работи. И то без в медиите да е изтекла и дума.
Стансфийлд не беше много уверен в успеха на плана на президента. Имаше толкова много възможности да проведе срещата така, че да не се набива на очи. И Стансфийлд, и сенатор Кларк бяха влезли в Западното крило предната вечер, без никой да ги забележи, с изключение на агентите от Тайните служби. Президентът Хейс обясни на Стансфийлд, че Мидълтън вече е бил предупреден да внимава в действията си. Неговото необичайно застъпничество за германския посланик след смъртта на граф Хагенмилер беше достатъчно нахалство, но намесата му в избора на следващ директор на ЦРУ вече беше нетърпима.
За сутринта имаше планирана и втора среща. За да се състои тя, президентът беше прибягнал до помощта на двама стари и много близки приятели. Тя щеше да протече с много по-малко шум от първата. Участниците вече чакаха на долния етаж, в Оперативната зала.
Чарлз Мидълтън не беше глупак. Беше опитал да се свърже няколко пъти, за да разбере какво става, но тъй като всички бяха в неведение, той също не можа да разбере нищо. Успя да научи само от Майкъл Хейк, съветника на президента по националната сигурност, че от известно време Хейс е в доста лошо настроение. Въоръжен с тази откъслечна информация, Мидълтън реши да отиде в Белия дом, без да взима със себе си никой от помощниците си. Той влезе в Овалния кабинет сам, с вдигната високо глава в опита си да изглежда по-самоуверено.
Президентът Хейс не стана да посрещне госта си.
— Господин президент? Постарах се да дойда колкото се може по-скоро. Какво се е случило?
— Сядай — отрони Хейс.
Президентът и Стансфийлд седяха на столове пред камината. Мидълтън прекоси стаята и седна на канапето, което се намираше по-близо до Стансфийлд.