Ръдин сви рамене.
— Да. Не е необичайно за човек като мен да закусва с колеги.
— Кой свика срещата?
— Не знам.
— Не ме занасяй, Албърт. Стъпил си върху много тънък лед. — Кайзер впери поглед в сухия като вейка Ръдин.
— Мисля, че беше идея на Ханк Кларк.
Президентът се намръщи.
— Нали не очакваш от нас да ти повярваме? — изрече хладно Кайзер.
— Какво искате да кажете? Не знам откъде черпите информацията си, но няма да се изненадам, ако е дошла от един нечестен, изкуфял и користен старец. — Ръдин посочи с клюноподобния си нос към Стансфийлд.
Президентът удари с юмрук по масата. Ръдин премигна стреснато.
— Албърт, ако още веднъж изречеш подобно нещо, ще те смачкам!
Кайзер побърза да се намеси:
— Какво, по дяволите, сте правили на тази среща с Мидълтън и Кларк?
— Нищо. Говорихме си по въпросите на разузнаването.
Кайзер се извърна към Рориг:
— Как се казваше младокът, който иска да заеме мястото на Албърт?
— Сам Балучи. От него ще излезе много добър конгресмен някой ден.
— Господин президент, ще желаете ли да съберем пари, за да помогнем за издигането на партийната кандидатура на Сам Балучи?
— Двайсет милиона добре ли е? Ще организирам и половин дузина публични появи заедно с него. Може дори и да говоря пред делегатите от щата.
— Мисля, че ще е добра идея — отвърна Рориг.
Сбръчканото лице на Ръдин придоби гневен червеникав оттенък.
— Не мога да повярвам, че ще постъпите така с мен. След всичко, което съм направил за партията!
— Всичко, което си направил за партията? — Гласът на Кайзер изтъня. — Според мен ти винаги си бил само едно голямо главоболие за партията. Ще бъдеш ли така добър да кажеш за какво извика доктор Кенеди пред комисията тази седмица?
— Ами, вършех си работата.
— Смяташ хвърлянето на скандални и необосновани обвинения върху директора на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ за твоя работа? Обвинения, които накърняват престижа на президента, избран от редиците на нашата, Демократическата партия?
— Отнасям се към контрола върху разузнавателната общност много сериозно — отсече Ръдин.
— Албърт, Бог ми е свидетел, ако не обуздаеш скандалджийския си манталитет и не се разкаеш за глупостта си, още сега ще си тръгна и преди обяд ти ще бъдеш лишен от председателското кресло на комисията.
Ръдин отмести стола си назад и премигна. Не беше честно. Целият този гняв трябваше да бъде насочен към Стансфийлд, а не към него. Той, Ръдин, само се опитваше да защити правата на Конгреса.
— За последен път те питам, Албърт, за какво си говорихте с Ханк Кларк?
Ръдин облиза изсъхналите си устни и наведе глава.
— Обсъждахме необходимостта да се намери подходящ кандидат за директор на ЦРУ, след като Стансфийлд си отиде.
— Споменахте ли доктор Кенеди?
Ръдин неохотно отвърна:
— Да.
— По какъв повод?
— Решихме, че не е подходящ човек за поста.
Кайзер поклати глава с отвращение.
— Две неща, Албърт, много ме ядосват. Първо, че не е твоя работа да търсиш подходящ кандидат за шеф на ЦРУ. Това е работа на президента. Второто, което много, ама много ме дразни, е, че ти и онзи празнодумец Чарлз Мидълтън сте склонили да прибегнете до помощта на републиканец, за да заговорничите срещу кандидатурата на президента. Знаеш ли какъв си ти, Албърт? — Кайзер не му даде време и сам си отговори: — Ти си един долен Юда, това си ти.
45.
Минаваше девет, когато Рап се появи. Уличните лампи вече светеха, имаше и свободни места за паркиране. Той вкара своето черно „Волво S80“ на едно от местата на улица F. Преди да слезе от колата, провери всички огледала за обратно виждане. После стъпи на асфалта и уж небрежно огледа улицата. Ако миналата седмица го беше научила на нещо, то беше, че във Вашингтон е необходимо да се държи като параноик. Беше усетил, че нещо не е наред в Германия, но въпреки това пренебрегна инстинкта си и прояви невнимание. Това бе добър урок и той се надяваше никога да не му се налага да преживява такова нещо отново.
Тръгна към Седемнайсета улица и към светещата сграда на Олд Екзекютив Билдинг. Трябваше да си признае, че водеше странен живот. Ето, в петък вечерта, докато седеше на дивана с Анна и новото им куче Шърли, му се обадиха по телефона и казаха, че президентът иска да го види. Рап дръзна да попита Кенеди дали не може да почака до сутринта, но тя му отвърна веднага да тръгне към Белия дом и затвори. Всички бяха уморени и объркани. Смъртта на Питър Камерън ги заведе в задънена улица и Рап разбираше, че нещата ще се влошават с всеки изминал ден. Не знаеше дали ще има достатъчно сили и енергия, за да продължи да живее по този напрегнат и опасен начин. А и Анна имаше голямо значение. Тя не би търпяла подобно нещо повече. Беше го предупредила вече, а събитията от изминалите седмици само щяха да затвърдят решението й.