— Не, но чух за срещата му с президента тази сутрин. — Кларк остави празната си чаша. — Мидълтън трябва да обяви оставката си утре сутринта.
— Не мисля, че ще се стигне дотам.
Кларк свали краката си от табуретката и се изправи в креслото. По лицето му пробяга тревога.
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се стигне дотам?
— Ти наистина не знаеш, нали?
— Какво да знам?
Браун не можеше да разбере дали Кларк се преструва, или е искрен. Реши, че така или иначе никога няма да разбере, и продължи:
— Държавният секретар Мидълтън е мъртъв.
— Какво?
Браун не сваляше поглед от човека, чиято собственост беше.
— Той е мъртъв.
— Как? — Кларк бе шокиран.
— Прилича на самоубийство, но човек никога не може да бъде сигурен в този град, нали? — Облегна се назад и кръстоса крака. — Ти май нищо не знаеш, а?
Сенаторът разбра за какво намеква Браун. Изгледа го продължително, сетне каза:
— Чарлз Мидълтън беше слаб човек. На него всичко му се поднасяше на тепсия, той нищо не беше постигнал сам. Не съм изненадан, че е избрал да сложи край на живота си, вместо да се бори. Що се отнася до твоя намек, че аз може да съм замесен в смъртта му, отговорът ми е отрицателен. Не хранех никаква зла мисъл срещу този човек. Кариерата му официално приключи тази сутрин, когато президентът му поиска оставката. Нямаше нужда да предприемам нещо толкова рисковано.
— Значи мислиш, че е било самоубийство?
— Така предполагам, но както вече каза, човек никога не може да е сигурен в този град.
Браун се поотпусна.
— Защо искаше да ме видиш?
— Преживяхме нещо като поражение, но не искам да се разстройваш.
— Какво се е случило? — изтръпна Браун.
— Бях поставен в неизгодна позиция и принуден от директора Стансфийлд и президента да подкрепя кандидатурата на доктор Кенеди за следващ директор на ЦРУ. — Преди Браун да се разстрои много, Кларк го изпревари: — Но не се притеснявай. Тя никога няма да мине успешно процедурата по утвърждаването.
— Откъде си толкова сигурен?
Кларк се усмихна широко.
— Между нас да си остане. Мисля, че можем да предотвратим подобно нещо.
— Ами аз?
— След като Кенеди бъде унизена и разкъсана на части от комисията и пресата, а много вероятно и подведена под съдебна отговорност, аз много тихо ще прошепна в ухото на когото трябва, че ти си единственият, който може да разчисти бъркотията. Репутацията ти като съдия е безупречна… в Ленгли си вече цяла година… ти ще си естественият избор за човек, който да оправи кашите на Стансфийлд и Кенеди.
— Ами ако не стане?
— Ако не стане, ще се погрижа за теб. Както винаги.
Браун не беше сигурен в намеренията му. Вече беше виждал тъмната страна на Кларк в действие и не искаше отново да се изправя срещу нея.
— Е, не бих казал, че съм приятно развълнуван.
— Нито аз, Джонатан, но трябва да ми се довериш. Щом Стансфийлд умре, ще можем да действаме малко по-свободно. Дотогава обаче трябва да внимаваме за всяка стъпка. — Кларк се изправи. — Мисля, че трябва да пийнем като за победа. — Сенаторът бавно отиде до бара и взе две чаши. Сипа в тях водка и прибави лед. С гръб към Браун, Кларк възвърна контрола над емоциите си и позволи широка усмивка да изгрее на лицето му. Такъв беше животът, такава беше вечната игра. Наградата и за победителите, и за победените, като Чарлз Мидълтън, беше една — смъртта. Кларк се почувства по-силен. Нещата далеч не бяха минали перфектно, но той за пореден път бе доказал, че може да маневрира незабелязано сред хората, които целеше да унищожи. С малко повече търпение някой ден всичко ще е негово!
Кларк се върна с чашите и подаде едната на Браун. Вдигна своята за тост.
— За твоето бъдеще, Джонатан — произнесе.
Чашите звъннаха. Браун повтори тоста за Кларк. Харесваше ли му, или не, но успехът му беше неразривно свързан с успеха на сенатора.
Кларк отново се отпусна в креслото и вдигна крака върху табуретката. Отпи от студената водка и започна:
— Я ми кажи нещо повече за този Мич Рап.