Рап внимателно надникна иззад дървото. Ловните кучета бяха вързани и сновяха напред-назад. Те щяха да бъдат проблем. Не толкова голям, колкото обучените кучета-пазачи, но и тази порода не бе за подценяване. Застанал в края на гората, Мич попиваше всяка информация за терена. Това, което видя, не му хареса. Между гората и къщата имаше голямо открито пространство. Градините можеха да го скрият при подхода, но щеше да му е невъзможно да се придвижи безшумно, докато върви по каменистата земя. Кучетата правеха проникването от юг много трудно. Охранителни камери покриваха другите подходи към къщата, а и откритото пространство бе два пъти по-голямо. Единствената добра новина беше, че няма сензори за натиск, микровълнови лъчи или сензори за движение.
Официално Мич Рап нямаше нищо общо с американското правителство. Неофициално той работеше за ЦРУ, откакто беше завършил университета в Сиракюз преди повече от десет години. Рап беше избран да стане член на строго секретна група за борба с тероризма, известна като Екип „Орион“. ЦРУ беше шлифовало атлетичната фигура на Рап и неговия интелект, за да го превърне в ефикасна бойна машина. Малцината, с които му беше разрешено да се сближава, го познаваха като преуспяващ предприемач, който има собствена фирма за компютърни консултации и му се налага често да пътува. За да изглежда всичко достоверно, Рап често ходеше в командировки в чужбина. Този път беше изпратен да убие човек. Човек, който беше предупреден вече два пъти.
Рап изучава терена почти половин час. Когато сметна, че е видял достатъчно, пое назад. Но не по пътеката. Ако някой се беше притаил сред дърветата, нямаше смисъл да отива право в капана. Тръгна из храсталака. Измина неколкостотин метра на юг. Спира три пъти да провери компаса, за да е сигурен, че върви в правилна посока. От разузнавателния доклад знаеше, че на юг от първата има и втора пътека. И двете водеха към имението, като тръгваха от тесен черен път, и бяха почти успоредни.
Едва не пропусна втората пътека. Тя се оказа по-малко използвана и беше обрасла. По нея той тръгна отново към черния път. Когато стигна до него, коленичи и извади уреда за нощно виждане. Няколко минути оглежда пътя и се ослушва. Когато се увери, че наоколо няма никого, се отправи на юг.
Рап вършеше тази работа почти десет години и вече можеше да се оттегли. Всъщност това може би щеше да е последната му задача. Миналата есен беше срещнал жената на живота си. Мечтаеше да създаде дом. ЦРУ не искаше да го пуска, но той беше непреклонен. Вече бе дал достатъчно от себе си. Десет години такава работа си е цяла вечност.
Още малко повече от километър и половина по пътя и Рап стигна до малката хижа. Кепенците бяха спуснати, от комина се издигаше дим. Той се приближи до вратата, почука два пъти, изчака секунда и почука още три пъти. Вратата се открехна и през процепа в него се взря око. Когато мъжът се увери, че това е Рап, отвори широко. Мич влезе в скромно обзаведената стая и разкопча коженото си яке. Мъжът, който му беше отворил, заключи след него.
Стените бяха боядисани в бяло, а первазите бяха оцветени в яркозелено. По пода бяха разстлани овални килими в светли тонове, мебелите бяха стари и масивни. Стените бяха украсени с произведения на местното занаятчийско изкуство и с няколко черно-бели фотографии. При нормални обстоятелства щеше да е страхотно да прекара тук спокоен есенен уикенд в четене на книга до камината и дълги разходки из гората.
На кухненската маса седеше жена със слушалки на ушите. Пред нея на масата имаше високотехнологично оборудване за следене и наблюдение за около четвърт милион долара. Цялата екипировка беше събрана в два износени куфара „Самсонайт“. Ако някой се отбиеше в хижата, куфарите щяха да бъдат затворени и прибрани от масата за секунди.
Рап никога преди не беше виждал мъжа и жената. Познаваше ги само като Том и Джейн Хофман. Те бяха в средата на четирийсетте си години и доколкото Рап можеше да прецени, женени. Семейство Хофман беше посетило две държави, преди да дойде във Франкфурт. Билети им бяха купени под фалшиви имена със съответните кредитни карти и паспорти, осигурени от тяхната връзка. Беше им дадена и стандартната сума от десет хиляди долара в брой за една седмица работа. Бяха им казали, че някой ще се присъедини към тях и — както винаги — да не задават много въпроси.
Оборудването ги чакаше, когато пристигнаха в хижата, и те веднага започнаха наблюдението на имението и на неговия собственик. Няколко дни по-късно ги посети един мъж, известен като Професора. Той им даде още двайсет и пет хиляди долара и им каза, че ще получат още толкова, когато изпълнят мисията. Професора им описа накратко мъжа, който щеше да се включи в екипа. Не им каза истинското му име, а само, че е много компетентен.