— Георг, ходиш ли често в Южна Германия?
7.
Айрини Кенеди се събуди от странни звуци, които можеха да идват само от едно нещо — анимационен филм. Беше се превърнало в ритуал в събота сутрин. Младият Томас, или Томи, както го наричаха връстниците му, беше на шест години. Отминаха дните, когато той я викаше, щом се събудеше. Странно, но това й липсваше. Идваше и се гушеше в нея. Тя предпочиташе да поспи още час, но понякога й се искаше отново да стане от леглото, да го гали по гърба и да го целува, докато той се разсъни и отметне завивките. Беше й казал, че вече е твърде голям за такива работи. Имаше независим характер, който определено беше наследил от майка си.
Тя седна в леглото и докосна с пети пода. Будилникът показваше 7.58 часа. Откакто се помнеше, спеше с памучен клин и каквато тениска й попаднеше. Беше слаба, може би прекалено. Не беше нарочно, просто не обичаше да яде много.
В банята тя пусна водата и завърза правата си кестенява коса на конска опашка. След като търка и ми лицето си в продължение на три минути, изми зъбите си и отиде да намери Томи там, където си мислеше, че ще е. Седеше по пижама на метър и нещо от телевизора, напълно увлечен от сериала „Пауър Рейнджърс“, където героите рушаха сграда след сграда. Кенеди се доближи и го целуна по главата.
— Добро утро, скъпи.
Томи промърмори нещо, което майка му не можа да разбере, без да отдели очи от екрана. Кенеди се почеса по главата, взе празната купа и отиде в кухнята. По пътя грабна млякото и го прибра в хладилника. След като сложи купата и лъжицата на сина си в мивката, включи кафеварката и си взе един банан.
Наведе се над кухненския плот и мислите й се върнаха към Рап. Анонимното обаждане до германските власти за товарния кораб беше направено по план. За всеки случай уведомиха и медиите. Така БКР нямаше да може да потули случая. Що се отнасяше до това — какво е станало с Хагенмилер, Кенеди беше в неведение. Центърът за борба с тероризма можеше да наблюдава събитията отдалеч и с помощта на Центъра за глобални операции нямаше нещо, което да не разбере в рамките на петнайсет минути. Проблемът в случая беше, че Кенеди трябваше да действа потайно. Не можеше да позволи дори и най-близките й колеги от службите за борба с тероризма да разберат, че Хагенмилер ще бъде премахнат.
Тя изяде банана и каза на Томи да изключи телевизора и да се облече. Детето неохотно се подчини и след петнайсет минути двамата бяха на външната врата. Кенеди с две чаши кафе и Томи с футболната топка и гумената играчка Годзила. Пред къщата ги чакаше тъмносин „Форд Краун Виктория“, а зад волана му седеше Хари Петерсън от Бюрото за охрана на ЦРУ. Айрини и Томи седнаха отзад. Кенеди подаде на Хари чашата с прясно кафе и колата потегли.
Кенеди не искаше да й дават шофьор. Живееше на по-малко от десет минути път до Ленгли и първоначално го възприе като намеса в личния й живот. За нейно нещастие обаче миналата пролет „Уошингтън Поуст“ беше излязъл със статия за нея, озаглавена „Най-могъщата жена в ЦРУ“. Кенеди не беше дала съгласие за интервю, а и самият президент беше настоял статията да не се публикува. Но от вестника не ги послушаха и я напечатаха. Най-малко искаше да попада в светлината на прожекторите и хората, които преследва, да знаят нещо за нея.
Последиците от статията бяха предсказуеми. Заплахите започнаха да се сипят една след друга. Томас Стансфийлд взе решение. Заповяда да се монтира охранителна система около дома на Кенеди и й даде шофьор. Охранителната система се наблюдаваше от ЦРУ и поне веднъж през нощта покрай къщата минаваше екип по сигурността на ЦРУ и проверяваше района. Кенеди получи и пейджър с алармен бутон. Наредиха й да го носи непрекъснато или да е близо до нея денонощно.
Томи беше във възраст, в която не съществуваха глупави въпроси. Веднъж беше зърнал пистолета на Хари Петерсън, докато двамата се бореха на вратата и чакаха Айрини да излезе. Томи го помоли да види пистолета и Хари удовлетвори желанието му. Беше на петдесет и една и знаеше, че е безсмислено да забраниш нещо на едно малко момче. Това само засилваше детското любопитство. Хари му показа пистолета, даде му стриктни инструкции за безопасността и му позволи да докосне оръжието. По-късно, докато пътуваха към Ленгли, Томи беше изстрелял въпроса: „Колко лоши си убил досега?“
Самата Айрини се беше питала доста пъти, но, разбира се, никога не беше задавала подобен въпрос на шофьора. Хора като Хари Петерсън не започват да се занимават с охрана, когато им доскучае да продават перални. Те са бивши военни, ченгета или командоси, чиято възраст е твърде напреднала, за да пълзят по покривите в някое адско място в Третия свят.