Колата спря пред сградата на старата щабквартира. Тя беше построена през 1963 г., а новата беше завършена през 1991 г. Заедно двете сгради предлагаха над 225 хиляди квадратни метра работна площ: Айрини и Томи влязоха и спряха на пропускателния пункт. Тя се подписа за сина си и пазачът му даде пропуск на посетител, който ограничаваше достъпа му само до общите помещения в сградата. След като сканира нейния пропуск, охранителят пусна майката и сина да минат.
Като всички други съвременни правителствени институции, ЦРУ беше станало чувствително, грижовно и щедро с персонала си. Шест дни седмично се предлагаха целодневни грижи за децата. Кенеди се възползваше от тях само в събота сутрин. А и на Томи му харесваше. Беше се запознал с другите деца и заедно се радваха на съботите, като прекарваха времето в строене и рушене на разни неща. Кенеди го повери на възпитателката Джоан и отново се подписа за него. Устоя на желанието пак да целуне сина си по главата. Неговите приятели гледаха. Няколко пъти й се беше скарал много сериозно, задето е извършила този лигав акт на унижение пред другите момчета. Вместо това му махна и обеща да се видят за обяд.
Кенеди се върна при асансьорите и се качи с един от тях до шестия етаж. През 1986 г. Роналд Рейгън подписа президентски указ, който упълномощаваше ЦРУ да разкрие терористите, извършили престъпления срещу американски граждани, и да съдейства за изправянето им пред съда в Съединените щати. По-късно през същата година се роди Центърът за борба с тероризма. Неговата цел беше да координира борбата с тероризма не само в рамките на ЦРУ, но и с другите служби. Най-вече с ФБР, което не беше много насърчавано. То ставаше за първи път и мнозина от старата гвардия виждаха в новото сътрудничество между ЦРУ и ФБР наближаването на края на света.
До вратата имаше табелка, на която с черни букви пишеше „Център за борба с тероризма“. Преди да набере кода на електронната брава, Кенеди спря и събра мислите си.
Основното в помещението бяха екраните за прожекции и голямата правоъгълна маса. Средата на масата беше повдигната с около метър. Отдолу бяха подредени най-различни компютърни монитори, кодирани факсове и телефони. Тук служителите на разузнаването седяха и обменяха информация със съюзниците и другите американски правителствени служби. Залата бе нещо средно между нюзрума на голяма медия и диспечерска кула за контрол на въздушния трафик.
Първият, когото Кенеди срещна, беше Том Лий, заместник-директорът на Центъра, вторият човек след нея. Лий говореше с двама от оперативните офицери, които работеха върху случая с Хагенмилер. Когато я видя, той прекъсна разговора си и тръгна към нея. На половината път посочи с глава към нейния офис. В погледа му се четеше: „Няма да повярваш какво се случи!“
Кенеди и Лий се разбираха добре. И двамата имаха уравновесени характери. Както беше обичайно за поста на заместник-директор на ЦБТ, Лий не беше на щат в ЦРУ. Той беше от ФБР. До такова новаторство беше стигнал Центърът за борба с тероризма. На Кенеди се подчиняваха федералното бюро за разследване, Тайните служби, Агенцията за национална сигурност, Агенцията за борба с наркотиците и учените от Центъра за контрол на бедствия и от института „Лоурънс Ливърмор“. Преди петнайсет години дори на шефовете на тези служби не биха разрешили да видят секретните материали, с които днес работеха аналитиците на средно ниво.
Лий затвори вратата зад себе си и сложи длани на бедрата си. До мозъка на костите си федерален агент от Бюрото, той носеше костюм и вратовръзка дори в събота сутрин. Поне беше свалил сакото. В ЦБТ имаха малко по-либерални правила за външния вид, отколкото в останалите отдели в Ленгли. Повечето от оперативните офицери се обличаха в дънки. Лий беше родом от Сиатъл, макар че родителите му бяха емигрирали от Корея. Беше завършил Вашингтонския университет с две дипломи — по счетоводство и компютри.
Кенеди остави чантата си.
— Какво има?
Лий бавно поклати глава.
— Мислим, че граф Хагенмилер е бил убит снощи.
Кенеди повдигна вежди.
— Сериозно?
— Да… сериозно. — Лий наблюдаваше Кенеди дали няма да се издаде с жест, че знае повече, отколкото се преструва. Имаше подозрения, че тя и любимото й Управление невинаги му казват какво става. До известна степен уважаваше това право, но понякога неведението го изнервяше. Както винаги, изражението й не издаде нищо.
След като седна в грозния си служебен стол, тапициран с някакъв мистериозен сив плат, тя отново попита: