Камерън стигна северозападната страна на Уошингтън Съркъл и продължи по Пенсилвания Авеню. Идваше от малкия си офис в университета „Джордж Вашингтон“. Той беше работил за ЦРУ от 1974 до 1998 г. По време на последната му година в Ленгли при него дойде човек, който му направи предложение за работа с петкратно по-голямо възнаграждение. То щеше да му позволи да плете интриги и да се занимава с нещо много приятно за него, без да му се бърка Конгресът. Част от сделката включваше преподавателско място в университета, което изискваше работа около десет часа в седмицата и за което му се плащаше заплата, равна на тази в Ленгли. Лекциите, които водеше, бяха за ЦРУ. Преподаваше три пъти седмично и имаше двама асистенти на щат. Но длъжностният „пакет“ включваше и други консултантски задачи, както и парични премии за по-специални действия. Като тези, които вършеше в момента.
На Двайсет и пета улица Камерън зави надясно и тръгна към следващата пресечка нагоре, но в последния момент се шмугна в сградата на Колумбия Хоспитал. Доближи се до редица телефонни автомати. Три бяха заети, два — свободни. Камерън пусна монета и набра номера. Когато отсреща вдигнаха, той хвана с два пръста мястото около ларинкса си. Гласът му прозвуча дрезгаво и по-писклив:
— Трябва ми такси.
Гласът от другата страна попита:
— До колко време, докъде и за колко пътници?
— До час. Трийсет километра, четирима пътници.
Последва кратка пауза, след което отговориха:
— Четвърто място след шейсет минути. Нещо друго?
На Камерън му отне секунда да се сети, че четвърто място беше Монтгомъри Парк, и на свой ред отвърна:
— Не. — После затвори телефона и напусна болницата. Мразеше да използва телефони. Отблизо познаваше възможностите на АНС и ЦРУ. Но нямаше избор, като се имаше предвид, че му предстои да извърши нещо спешно. По-рано през деня беше минал през една от компютърните зали в университета. Рядко използваше своя компютър в офиса, предимно за да сърфира из Интернет. Когато влизаше в електронната мрежа от място извън университета, винаги се стремеше да ползва различни компютри. Беше се сдобил със списък на студентите, които имаха потребителски сметки за Интернет, и с техните пароли. Интернет беше един странен нов свят, а законите, защитаващи личната неприкосновеност в него, още бяха в зародиш. Буквално всяка правна, военна или разузнавателна служба следеше електронната мрежа, като търсеше из нея дирите на заподозрени шпиони, терористи и престъпници.
Камерън зави на улица М и се запъти на запад към Джорджтаун. Само преди двайсет минути беше използвал потребителското име и паролата на един първокурсник по международен бизнес, за да се рови в Мрежата. Всички германски вестници и телевизионни канали говореха за сензационната новина. Лондонският „Таймс“ дори беше разпратил вестта по електронната поща. Камерън очакваше убийството на Хагенмилер да предизвика подобен отзвук. Това беше част от плана. Но не очакваше да прочете, че германските власти издирват трима души. Не двама, а трима. Когато напусна имението, не се виждаше никакъв огън, да не говорим за пожар, който да унищожи половината от старинната сграда. В статиите пишеше, че сред останките от тлеещия пожар са били открити две силно обгорени тела. Бет Дженсън беше казала три трупа, а не два. Хагенмилер, бодигардът и Рап. Нещо не беше наред и Камерън знаеше какво.
Той се изпоти. Разкопча ципа на синьото си яке, докато пресичаше Рок Крийк, и го разтвори широко. Парковата алея под моста беше пълна с колоездачи и бягащи за здраве. Камерън ускори ход, като изруга, че вместо да се наслаждава на хубавия ден и на свършената работа, както и на значителна парична сума, преведена на една от неговите офшорни банкови сметки, сега трябваше да се оправя с тези некадърници.
На Двайсет и девета улица Камерън откри друг телефонен автомат и набра номера. Каза:
— Хей, ще играя голф след час. Ще успееш ли?
Човекът се поколеба и отвърна:
— Един час може и да не ми стигне. Къде ще играем?
— Монтгомъри Вилидж Голф Клъб.
Последва отново пауза.
— Игрището трудно ли е?
— Може би, но мисля, че ще се справиш.
— Четирима ли ще играем?
— Не. — Камерън погледна настрани. — Можем да използваме двама, ако се убедим, че удрят добре със стика. А и не искам да играя с непознати.