Том Хофман наля на Рап чаша кафе и я занесе при него до лумтящата камина.
— Та какво мислиш?
Рап сви рамене и погледна Хофман. Лицето му не беше зачервено от студ.
— Няма да е лесно. — Вече бе огледал лицето и обувките на жената. Никой от двамата не беше излизал навън. Значи беше чул елен в гората.
— Рядко е лесно — отбеляза дребният набит Хофман и отпи от чашата си. Опитваше се да отгатне самоличността на непознатия. Високият към 185 сантиметра мускулест мъж се беше представил само като Карл. Стъпваше тихо като голяма котка. Лицето му беше загоряло като на човек, който прекарва дълго време на открито. Гарвановочерната му коса беше гъста и леко прошарена на слепоочията. Тънък белег прорязваше страната му от ухото до челюстта.
Рап извърна очи. Знаеше, че в момента го оценяват. И той беше направил същото. Загледа се в огъня и мислено се съсредоточи в плана. Знаеше, че тенденцията в подобни ситуации е да се измисли нещо наистина оригинално — нещо, което да надхитри цялата охрана и да му помогне да влезе и излезе, без да го забележат. Не беше лош вариант, ако разполагаше с достатъчно време да се подготви, но те имаха само около двайсет и три часа да доведат всичко докрай и да се изтеглят. Рап извърна поглед от огъня и се обърна към жената:
— Джейн, колко хора са поканени за партито утре вечер?
— Около петдесет.
Рап прокара пръсти по черната си коса и разтри врата си.
— Имам идея — изрече след малко.
Небето просветляваше. Хладният есенен въздух прогонваше мъглата в Мериленд. Глух тътен отекна в далечината. Двамата морски пехотинци в патрулния джип откъм западната ограда, преметнали на рамо автомати М 16, инстинктивно потърсиха източника на звука. Знаеха какво е, преди да са го видели. След секунди установиха, че машината не е военна. Белият хеликоптер се сниши над дърветата и се насочи към вътрешността на лагера. Мъжете го проследиха с поглед. Предположиха, че цивилната „птичка“ е докарала някой от партньорите за голф на президента.
Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ продължи на изток към водонапорната кула на лагера. Точно пред кулата имаше разчистено място с циментова площадка за кацане. Машината забави ход, заспуска се плавно и кацна в очертанията на площадката. Пилотът изгаси двигателя и витлата постепенно спряха да се въртят. Черен джип „Събърбан“ беше паркиран на пътя наблизо, а няколко мъже в тъмни костюми и вратовръзки стояха до него и гледаха как посетителят слиза от хеликоптера.
Доктор Айрини Кенеди взе куфарчето си и тръгна към джипа. Дългата й до раменете кестенява коса беше вързана на конска опашка. Загърна се с реверите на бежовото си сако, за да се предпази от студа. Когато стигна до събърбъна, един армейски офицер протегна ръка към нея:
— Добре дошли в Кемп Дейвид, доктор Кенеди.
Четирийсетгодишната служителка на Централното разузнавателно управление се здрависа с офицера.
— Благодаря, полковник.
Официалната длъжност на Кенеди беше директор на Центъра за борба с тероризма в ЦРУ. Неофициално тя оглавяваше Екип „Орион“ — родена в пълна тайнственост организация, целяща да се предприемат по-твърди действия срещу проявите на тероризъм. В началото на осемдесетте Съединените щати понесоха серия терористични атаки, сред които бомбеният атентат срещу американското посолство и казармата на Морската пехота в Бейрут. Милиони долари бяха отделени за борба с тероризма, но нещата само се влошиха. Десетилетието свърши с взривяването на лайнера от полет 103 на авиокомпания Пан Ам и смъртта на стотици невинни хора. Трагедията над Локърби подтикна някои от най-влиятелните личности във Вашингтон да предприемат драстични мерки. Те се съгласиха, че е време да се обяви война на терористите. Първият вариант — дипломацията — вече не вършеше работа. Вторият вариант — военната сила — не можеше да се използва за борба с враг, който действа сред цивилните граждани. Политиците разбраха, че нямат избор. Остана само третият вариант — тайните действия. Щяха да бъдат пренасочени пари към черни операции, които никога нямаше да бъдат огласени. Върху тези операции щеше да има много по-малък контрол от страна на Конгреса и интерес от страна на медиите. Щеше да бъде водена тайна, конспиративна война. Ловците трябваше да се превърнат в дивеч.
Пътуваха само няколко минути. Никой не изрече и дума. Когато пристигнаха в Аспен Лодж, Кенеди слезе от колата, премина покрай двама агенти от Тайните служби и влезе в личните помещения на президента. Полковникът я придружи по коридора до кабинета на държавния глава и почука на рамката на отворената врата.