Кенеди отново кимна с разбиране:
— Сър, Мич е добър. Тази вечер той ще има на разположение цялата необходима му подкрепа и ако нещата се усложнят, няма да прибързва.
— Добре — кимна Хейс. — Имаш пълномощията ми да продължиш, но знаеш за какво става въпрос, нали, Айрини? Ако замисълът се провали, никога не сме се срещали тук и не сме провеждали петте или шестте срещи преди. Не знаеш нищо за ставащото, нито пък някой друг в Управлението. — Хейс поклати глава. — Много ми е неприятно да постъпвам така с Мич, но нямам избор. Той вече е поставил съдбата си на карта, като работи без своя мрежа там, и ако се провали, няма да можем да сторим нищо, за да му помогнем.
2.
Рап беше пробягал по обяд осем километра, но през останалото време си стоя в хижата. Необходимо му беше да потича, за да поддържа формата си, за да се избави от изнервеността, предизвикана от изпитото кафе. Беше установил няколко пъти пряка връзка с Айрини Кенеди чрез телефон „STU III MX 3030 Комсат“. Осигуреният срещу подслушване спътников телефон беше единствената му връзка с Вашингтон. Никой друг не знаеше, че той и семейство Хофман се намират в Германия. Ако мисията минеше гладко, без спънки, шефовете му щяха да отрекат всякаква съпричастност към случилото се. Ако мисията се провалеше, те щяха да се нуждаят от секретност още повече.
Планът на Рап за вечерта изискваше да се купят някои неща. През деня Том Хофман беше ходил до Хамбург. Мъжът и жената бяха много стриктни и вещи в занаята. Тримата бяха разработили сложна тактическа операция, като отделните етапи бяха обмислени до най-малката подробност. Рап беше работил доста пъти с хора от специалните части, за да познае, че един от тях или и двамата са служили в някое от елитните подразделения.
Всички записки щяха да бъдат изгорени, преди да напуснат хижата. Основната, както и двете допълнителни радиочестоти трябваше да бъдат запомнени. Същото се отнасяше и за пътищата за оттегляне, паролите и кодовете. Щяха да вземат със себе си картите, но на тях нямаше да има никакви означения. Фалшивите им документи бяха сложени в специални чанти. Ако нещата се объркаха, трябваше само да дръпнат едно въженце и цялото съдържание на чантата щеше да изгори вътре. Оръжията бяха проверени няколко пъти.
На Рап не му се искаше да мисли за това, че изпитва някакво странно съмнение за изхода на операцията. Напомни си за една мисия, която бе провел в началото на кариерата си. През цялото време смяташе, че ще успеят, и преди да се опомни, десетина американски командоси паднаха убити. Оттогава рядко беше спокоен и уверен преди мисия. Но този път имаше нещо необичайно, което го терзаеше. Рап чувстваше, че хладнокръвието му го напуска. През всичките тези години беше проявявал гняв в действията си и използваше този гняв за изостряне на сетивата.
Гневът му пламна след трагедията със самолета на Пан Ам над Локърби. Трийсет и пет негови състуденти от университета в Сиракюз бяха загинали при терористичната атака. Сред тях беше и приятелката му. ЦРУ установи контакт с него, когато той още скърбеше за загубата на близкия човек. Управлението беше уловило желанието за мъст у Рап и се беше възползвало. Човекът, срещу когото се насочи тази мъст, беше Рафик Азис — един от виновниците за атентата срещу полет 103 на Пан Ам. Десет години Рап се занимаваше с лов на терористи и накрая се изправи лице в лице с него миналата пролет. Азис вече беше мъртъв и гневът на Мич се беше поуталожил.
Беше заменен от нещо много по-различно — от чувство, което той не вярваше, че вече може да изпита. Сега в центъра на вниманието му беше Анна Райли. Анна бе от онези жени, които те карат да бъдеш по-добър. Рап искаше да е по-добър. Искаше да зареже ЦРУ и да започне нов живот.
Джейн Хофман свали слушалките и каза:
— Първите гости пристигнаха.
Рап погледна часовника си. До осем оставаха пет минути. До началото имаше близо два часа и половина. Трябваше отново да се свърже с Кенеди. Взе мобилния телефон „Комсат“ и отиде в спалнята.
Ако доктор Айрини Кенеди беше погледнала през прозореца на офиса, който се намираше на седмия етаж, щеше да забележи, че долината на Потомак вече е обагрена от цветовете на есента. За съжаление напоследък не й оставаше много време да се наслади на малките радости на живота. Ленгли се тресеше под напора както на външни, така и на вътрешни сили. Хората бяха научили, че директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд не е добре със здравето. Сенаторите бяха предусетили събитията и търсеха кандидат за нов шеф на разузнаването. В самото Управление тълпи егоцентрици напираха за поста. Кенеди, която никога не се бъркаше в политиката, правеше всичко възможно да стои настрана от боричканията, но това бе почти невъзможно. Всички знаеха, че тя и Стансфийлд са близки.