На двайсет и четири Ханк напусна курорта и отиде да работи като куриер за един строителен предприемач. Обичаше да помага за сключването на сделките. Обичаше да гледа как хората с поглед върху нещата използват смислено парите си. И най-важното, обичаше комисионните. На трийсет Хан спечели първия си милион, а на трийсет и пет вече имаше над двайсет милиона долара. Едър и висок, Ханк се превърна в легенда във Финикс. Строителният предприемач с нюх към парите. Беше изкачил една планина и сега беше време за следващата.
Следващата планина беше политиката. Сега, почти четвърт век по-късно, Ханк стигна до извода, че върховете й са недостижими от морална гледна точка. В политиката победата означаваше предимство пред съперника, а то се печелеше с всякакви средства. Ханк Кларк искаше да стане президент и работеше в тази посока, откакто през 1976 г. дойде във Вашингтон.
Сенаторът стана от стола си. Един от членовете на комисия се доближи и му прошепна:
— Председателят Ръдин ви очаква.
Кларк кимна и предаде на мъжа папката си с документи.
— Ако обичаш, отнеси ги в офиса ми.
После излезе от стаята, като на тръгване пожела на приятелите си сенатори и на членовете на комисията приятен уикенд. Ханк Кларк беше председател на сенатската Работна комисия по разузнаването. Повечето от сенаторите искаха да участват в комисиите за въоръжените сили, в правната или икономическата, тъй като медиите отделяха най-много внимание на тях. Не кипяха от желание да бъдат в комисията по разузнаването, защото по-голямата част от работата й се вършеше при закрити врата.
Сенатската Работна комисия по разузнаването и Постоянната комисия по разузнаването на Конгреса бяха натоварени с контрола върху разузнавателната дейност на всички американски институции и най-вече върху Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност и Националното разузнавателно бюро. Кларк беше основният човек, който държеше под око пазачите на тайни. Той методично и тихо запазваше част от тайните за себе си.
Сенатор Кларк тръгна по коридора на Харт Билдинг. Кимаше и се усмихваше на хората, с които се разминаваше. Кларк беше добър политик. Караше всеки свой събеседник да се чувства важен, дори и да беше сред враговете му. Зави по коридора и влезе в малката приемна. До вратата вътре седеше полицай. Той вдигна очи.
— Добро утро, господин председател.
Кларк му отвърна с приятелска усмивка.
— Как си, Рой?
— Гърбът ме боли от годините. Но мисля, че ще изкарам още един час.
— Добре. — Кларк го потупа по рамото и набра кода на електронната система за заключване до вратата. Щом вратата се отключи, той влезе в зала 219. Зала 219 беше една от най-охраняваните и защитени на Капитолия. Цялата беше облицована в стомана, така че в нея не можеха да проникнат никакви електромагнитни вълни. Самата зала беше разделена на по-малки помещения, всяко от които — повдигнато над пода, за да могат техниците да проверяват по-лесно за подслушвателни устройства.
Сенатор Кларк продължи по коридора, като подмина няколко от заседателните зали със стъклени стени. В тях сенаторите и членове на комисията получаваха доклади от различните разузнавателни служби. В края на коридора той се спря пред друга врата с електронна брава. Вкара личния си петцифрен код и затвори след себе си шумоизолираната врата. Четирите стъклени стени на стаята бяха покрити с черни завеси. В средата на помещението с размери четири и половина на седем и половина метра се намираше черна овална маса. На масата имаше място за всеки от петнайсетте членове на комисията. Покритата със стъкло маса беше оборудвана с индивидуални лампи за четене и с монитори. В стаята беше тъмно. Светеше само една лампа.
Сенатор Кларк позна тънките кокалести пръсти на своя колега от комисията на Конгреса. Конгресмен Албърт Ръдин беше сложил ръцете си върху масата и четеше в светлия кръг, очертан от лампата. Кларк трудно можеше да различи в тъмното профила на Ръдин, но това нямаше значение. Той го беше запомнил добре. Този профил можеше да принадлежи само на двама души: или на конгресмена Албърт Ръдин, или на председателя на Комисията по разузнаването към Конгреса Икабод Крейн.
— Добър ден, Ал.
Ръдин не отвърна, а и Кларк не очакваше да чуе отговор. Едва ли имаше по-необщителен политик от Ал Ръдин. Кларк си взе чаша от бюфета и си наля „Джони Уокър“. Любезно попита Ръдин дали и той иска нещо за пиене. Конгресменът поклати глава.
Албърт Ръдин караше седемнайсетия си мандат в Конгреса на Съединените щати. Той беше демократ до мозъка на костите и мразеше всички републиканци с изключение може би само на сенатор Ханк Кларк. Ръдин беше неуморен купонджия. Правеше всичко възможно, за да превърне живота си в неспирно парти. Ако партито завършеше със скандал, пред телевизионните камери и фотоапаратите на вестниците винаги се оказваше Ал Ръдин. Всеки път говореше едно и също. „Републиканците искат децата ви да умрат от глад, искат да облекчат данъците на богатите си приятели, да изгонят родителите ви от старческите домове…“ Нямаше значение, че репортерите му задаваха въпроси за възможно присвояване на средства от негов колега демократ. Ръдин винаги изкарваше на преден план борбата на доброто срещу злото. Той представляваше доброто, а републиканците — злото. Истината нямаше значение. Тук ставаше дума за маратон, не за бягане за здраве. Залогът беше да се победят републиканците.