Чуха се леки стъпки пред вратата и гласът на девойката изчурулика:
— Валериан иска да ви види.
— Кой Валериан? — попита болният.
— Дон Валериан — произнесе почтително докторът. — Той ей-сега ще дойде.
В стаята влезе изящен млад човек, около трийсетгодишен, а заедно с него се показа и гигантската фигура на Уолтър.
— Полковник Миранда! — извика изведнъж Франк, като се повдигна. — Вие ли сте?
— Аз, аз, скъпи, и няма нужда да ви казвам колко се радвам, че ви срещнах! Забравих да ви представя сестра си, за която толкова съм ви говорил, но това няма значение — вие вече се познавате. Все пак, сестричке, позволи ми да ти представя моя приятел Франк Хамерсли.
Младото момиче се приближи до болния. Сега той разбра всичко. Спомни си портрета, на който толкова се любуваше в къщата на брата й, и без — да скрива своя възторг, непрекъснато гледаше оригинала, който отдавна мечтаеше да срещне.
Когато младото момиче си отиде, той даде свобода на любопитството си и затрупа Миранда е въпроси.
— Не, не, аз няма да ви отговарям. Доктор Просперо забрани да говорим с вас и затова — довиждане!
XI
На малка рекичка, приток на Витшита, се бе разположил индиански бивак. В този лагер не се виждаха истински палатки, а само на някои места бяха забити в земята пръти, покрити с животински кожи и одеяла. Гъстите листа на дърветата защищаваха разположените тук червенокожи от горещите, отвесни лъчи на слънцето. Отсъствието на палатки, коли и домакински принадлежности бе неопровержимо доказателство, че тези хора се занимават с разбойничество, че това не е мирно племе.
Червенокожите, голи до кръста, увити с пъстри дрипи, с татуирани тела, с украшения от пера по главите правеха и странно, и страшно впечатление. Всеки степен жител би казал:
— Индианци, които се връщат от разбойническо нападение!
Но и за по-неопитен човек не би било мъчно да разбере това. В лагера не се виждаха кучета и мексикански мулета, но имаше много коне и рогат добитък, докаран от щатите Тенеси и Кентъки от първите колонисти в степите на Тексас.
В бивака въпреки отсъствието на палатки имаше много бели жени и деца с разкъсани дрехи и разчорлени коси. Наведените глави, бледните и печални лица, всичко показваше ужасното положение на нещастните хора. Това бяха все жени, деца и сестри на тексаски колонисти, които живееха в съседното селище. А похитителите им принадлежаха към племето команчи. Читателят вече знае, че те съставляваха шайката предвождана от Лисардо.
Бяха минали две седмици след нападението на кервана на Хамерсли и от всичко личеше, че Лисардо не си бе губил времето напразно. Почти 500 километра отделяха мястото, където бе нападнат керванът, от сегашния лагер на индианската шайка.
Тук е мястото да обясним причината за това бързо пътуване, което не е твърде в обичаите на степните разбойници. След като заграбят голяма плячка, те рядко заминават, докато още има нещо от заграбеното.
Вероятно тъй би постъпила и тоя път шайката на Лисардо, ако не се беше случило нещо извънредно. Както вероятно са се досетили вече читателите, главното действуващо лице в нападението на кервана на Хамерсли беше не Лисардо, а съюзникът му Урага. За Лисардо заповедта да нападне кервана беше съвсем неочаквана и донякъде разваляше личните му планове.
Колкото и кръвопролитно да беше това нападение, то все пак даде възможност на Лисардо да изпълни по-рано замисления и не по-малко жесток план. Забитите навред в земята копия със скалпове от светли коси красноречиво доказваха цялата жестокост на последния грабеж.
Лисардо имаше помощник — мексиканец, пленен от индианците още като дете и посветен във всички тайни на червенокожите; нито по коварство, нито по жестокост той отстъпваше на Лисардо. Поради огромната му брада, бяха го нарекли Барбато. Той още помнеше своя роден испански език, с което беше много полезен на шайката в контактите с белите. Чрез него Лисардо установи връзка с Урага.
След продължително и дълго пътуване индианците най-после се разположиха на лагер и с наслада си почиваха, обкръжени от заграбеното имущество и пленниците си.
Всички спяха дълбоко, но Лисардо и Барбато не можеха да прогонят мрачните предчувствия, които ги обхванаха.
— Всъщност от какво се боим? — попита Лисардо. — Няма никакви причини. Да отидем да спим спокойно.
XII
Не без основание се безпокояха Лисардо и Барбато.
На доста голямо разстояние от бивака на индианците се бе разположил огромен лагер на бели. Между тях нямаше нито една жена; всички бяха възрастни мъже, облечени в най-различни дрехи. Всеки имаше пушка, патрондаш и барутница, отлични коне, военни седла, пики и саби. Това бе в пълния смисъл военен отряд, или както те сами се наричат — тексаски рейнджъри.