— На Уолтър Уидлер! На нашия стар другар — след няколко секунди отговориха те.
— Не се съмнявах в това. Всички сме убедени, че той жив не би се разделил е нея.
Останалите се съгласиха.
— Вероятно е трябвало да се бие някъде с тях и е загинал. Погледнете, братя, това безбройно множество скалпове!
Очите на мъжете с ужас се обърнаха към трофеите. Кули и тези, които добре познаваха Уолтър, започнаха да ги разглеждат, страхувайки се, че ще намерят между тях скалпа на своя стар приятел. За щастие не откриха нищо.
— Но как тогава неговата пушка е попаднала в ръцете на Лисардо… Трябва веднага да разпитаме ренегата. Той не може да не знае това, защото е приятел на Лисардо — каза капитанът.
— Заплашете този негодяй, че ще го убиете, и той всичко ще признае — съветваше Кули.
И действително, когато се приближиха към този нещастник, който лежеше вързан на земята и трепереше като от треска, те нахлузиха примка на шията му и той моментално заговори. Разказа подробно всичко, от първия момент на нападението върху кервана. А когато заговори за ужасния край на ловеца, затрупан в кладенеца, капитанът с големи усилия можа да удържи рейнджърите, за да не разкъсат на парчета Барбато.
— Приятели — извика капитан Гайн, — предлагам да отидем на мястото на ужасната смърт на нашия любим Уолтър и да предадем по християнски останките му на земята.
— Да отидем, да отидем! — разнесоха се гласове.
— Няма защо да тръгват всички — продължи капитанът. — Достатъчно са нашите рейнджъри, а колонистите нека отидат по домовете си с жените и имуществото си. Ние очистихме пътя от индианци и за тях няма никаква опасност.
Това предложение бе прието и след по-малко от половин час колонистите с жените тръгнаха на изток, а рейнджърите, придружени от ренегата — към Ляно Естакадо. И само благодарение на общото желание да погребат тялото на Уолтър Барбато избегна неминуемата смърт.
XIII
Силите на Хамерсли постоянно се възвръщаха. Веднъж Уолтър го покани да излязат до градината, за да си поговорят.
— Е, какво има? — попита го Франк, когато излязоха.
— Трябва да искам вашия съвет, Франк. Вашият приятел Уолтър е влюбен.
— Но в кого?
Сам погълнат от мисълта за една жена, която му се струваше единствената достойна за любов, той неволно помисли за нея. Но нима е възможно? Уолтър негов съперник!…
В това предположение го разубеди сам Уолтър.
— Не е ли истина, че тази Кончита е прелестна с блестящите си очи, с нежната си кожа! Нощем не спя и мисля за нея! Ах, Франк, какво да правя? Посъветвайте ме!
— Струва ми се, Уолтър, че всичко зависи от сама та Кончита. Говорил ли сте с нея за това?
— Трябва да призная, че между нас изобщо пе е имало много разговори.
— Вие искате да се ожените за нея, предполагам?
— О, разбира се!
— Отлично. Аз съм чувал, че мексиканките стават чудесни съпруги. — И Хамерсли доволно се усмихна.
— Но, Франк, аз не мога да говоря испански; как ще и кажа, че искам да се оженя за нея? Ще ми станете ли посредник?
— С удоволствие, но едва ли вие чрез мене ще узнаете това, което жадувате да знаете. На Кончита може и да не се хареса моето посредничество в тази деликатна работа. Не напразно се говори, че езикът на любовта е всемирен. Аз мисля, че вие сам ще успеете да се обясните в чувствата си, Уолтър.
— Все пак моля ви, Франк, направете й предложение от мое име.
— Добре, съгласен съм.
Тъкмо в този момент се чу шумолене и леки стъпки в храстите. Кончита минаваше през горичката, като се оглеждаше на всички страни. Цялата й фигура изразяваше очакване и желание да срещне любим човек. Като видя Уолтър, лицето й пламна и се озари от радостна усмивка. Без да се смущава от присъствието на сеньор Франк, както обикновено наричаше Хамерсли, тя седна на отсеченото дърво, от което току-що станаха двамата приятели. Последва мълчание. Уолтър се обърна към Франк и произнесе умолително:
— Франк, вие виждате, че аз не мога сам да говоря с нея. Предайте й веднага това, за което току-що ви молех. Кажете й, че ще й отдам и тялото, и душата си и че ако тя ги приеме, те до края на дните ми ще принадлежат само на нея. — При тези думи той постави ръка на сърцето си, сякаш искаше да заглуши силните удари.
Хамерсли, който едва се сдържаше да не се засмее, предаде на Кончита, доколкото точно беше възможно, думите на Уолтър. Когато той свърши, приятелят му се изправи и в очакване на отговора неговото гигантско тяло трепереше от вълнение. Той продължаваше да трепери и след първите думи на Кончита, понеже не можеше да разбере тяхното значение Франк му ги преведе.