— По дяволите! Това е Мануел, слугата на полковник Миранда!
— Да, сеньор — отговори индианецът, като се поклони.
При вида на стария познат безкрайна верига от все възможни предположения и приятни предчувствия премина през душата на Урага. В индианеца, който с такава почит се прекланяше пред него, той виждаше или желаеше да види първата възможност, по която той можеше да открие следите на бегълците. Мануел все нещичко трябва да знае и той, разбира се, щеше да се възползува от властта си над него.
Но изразът на лицето на индианеца и цялото му държане ясно доказваха, че на Урага няма да му се наложи да прибягва до особени мерки.
— Нещастнико — каза той, — ти имаш много уморен вид след дългия път. Изпий една чаша вино. Предполагам, че искаш да ми направиш някакво съобщение като на военен началник на тази местност. През цялото денонощие съм готов да изслушвам хората, които се грижат за нейното благосъстояние.
След изпитото вино езикът на индианеца се развърза и той стана напълно откровен, но говореше не под влияние на виното, а от желание да отмъсти, което беше още по-ужасно поради факта, че толкова дълго бе сдържано.
— Къде си бил през всичкото време — попита полковникът.
— С господаря си — отговори индианецът.
Не беше толкова глупав, че да се изкаже изведнъж. Отлично знаеше, че Урага е влюбен в младата му господарка. Върху това беше построен неговият жесток план и затова, въпреки изпитото вино, си даваше сметка за думите си.
— Господин полковник — каза той, — колко бихте ми заплатили, за да ви открия къде се намира моят господар? Чувах, че за главата на Валериан е определена голяма сума пари.
— Това е работа на правителството, а аз не се меся в нея. Но като офицер съм длъжен да взема мерки да се арестува вашият господар. И лично мога да обещая добро възнаграждение на човека, който би ми помогнал. Може би ще ми дадеш някои указания?
— Ще зависи от условията. Аз съм беден човек и ако се случи нещо с дон Валериан, ще остана без парче хляб.
— Е, ти скоро ще си намериш по-добро място. Изпий още една чашка вино.
След втората чаша Мануел съвсем се напи и като забрави за всичко друго освен за отмъщението си, разкри цялата тайна около бягството на полковник Миранда и неговия живот в уединената долина.
А когато разказа за двамата гости, попаднали в самотното кътче, и описа подробно външността им, полковникът изпусна вик на ужас и възторг и тъй силно удари по масата, че бутилките и чашите полетяха на пода. Скочи на крака, започна да тича нагоре-надолу из стаята, после изведнъж се спря пред вратата и извика на дежурния офицер:
— Заведете този човек в затвора и знайте, че ако избяга, ще разстрелям вас!
Индианецът беше тъй поразен, че не се опита дори да се противи и от страх тръгна след офицера.
— Роблес — извика полковникът, щом вратата се затвори след пленника, — елате да пием! Да пием за успешното отмъщение. Впрочем аз още не съм отмъстил. Всичко трябва да се започне отначало. Но този път няма да се оставя да ме излъжат. Освен това ще пием за сполука в любовта! Надеждата ми не само не е изгубена, но напротив, отново възкръсна.
XVI
Ден след ден времето за заминаване наближаваше и Франк изпадаше в голямо униние. В това макар и уединено място, беше готов да преживее целия си живот, стига Адела Миранда да бъде с него. Но съзнанието за дълг го караше да си тръгне. Трябваше да отмъсти на убийците на другарите си, да поиска удовлетворение от самия Урага не чрез благороден двубой, a c помощта на съда, ако такъв имаше в Ню Мексико.
— Ще потърся този подлец в собствената му бърлога — каза той на полковник Миранда. — А ако не го намеря там, ще обиколя цяло Мексико, докато го открия. Не се и съмнявам, че във вашата страна съществуват закони, които наказват такива престъпления.
— Скъпи дон Франсиско — отговори мексиканецът, като спокойно въртеше цигарата си, — нашите закони служат само на онези, които имат в ръцете си властта и парите. В Ню Мексико правото е в силата. Дон Мануел Армио стои начело на управлението на моето нещастно отечество. Ако ви разкажа по какъв начин той е постигнал високото си положение, вие ще си съставите мнение за съществуващите у нас закони. Дон Армио бил прост пастир. Веднъж му поръчали да закара стадото от трийсет хиляди глави от имението на своя господар, дон Хавес, на пазара в града Чигуагуа. Когато минавали пустинята, той заедно с двама другари се маскирали като индианци, нападнали другите, придружаващи стадото пастири, убили ги и завладели стадото. След това свалили от главите си перата, измили боята и закарали стадото на друг пазар, продали го, а когато се върнали при сеньор Хавес, разказали му за измислените разбойници индианци и за това, как сами се спасили. С това започва историята на сегашния генерал на Ню Мексико. Разбира се, че след такива свои подвизи той ще гледа през пръсти и на Урага.