— Наистина — зачуди се Хамерсли — на него седи мерзавецът Урага, с който се бих на дуел.
Американецът и тексасецът се ужасиха: присъствието на отряда тук им стана ясно.
— Да — произнесе Уолтър, — без съмнение търсят дон Валериан и отиват право към долината!… Гледайте, води ги изменникът Мануел!
По лицето на Франк премина израз на безкрайна болка. Ясно си представи всички ужаси, на които беше способен Урага, и страх и тревога за любимата и останалите приятели сви сърцето му.
Уолтър, разбирайки притеснението на приятеля си, му каза:
— Франк, не трябва да се безпокоите за сеньоритата. Te сигурно ще я пощадят. И ако тя се лиши от брат си, който би я спасил, то вие ще го сторите.
Хамерсли мълчаливо му стисна ръката.
— Да — продължи Уолтър, — ще дам живота си за спасението на Адела и Кончита.
— Ще бъде по-добре да умра, отколкото да се лиша от Адела!
Излишно е да казваме, че отрядът, който видяха те, бяха уланите на Урага.
— Изпратете онова говедо пред отряда — изкомандва Урага.
Мануел, на когото предадоха заповедта, пришпори коня си и се изравни с командващия офицер.
В израза на индианеца проличаваше нещо като срам и съжаление за това, което бе направил и което му предстоеше да направи.
Дон Валериан и Адела са били винаги добри и снизходителни господари, а той ги предаде. И каква награда го чака? Урага, след като узна всичко, което му беше нужно, съвсем промени държанието си. Гледаше на него като победител на победен, като господар на роб и го тласкаше все по-далеч по пътя на престъпленията, държейки ножа над гърдите му.
Само когато си спомняше за Кончита и за това как тексасецът я целуваше, угризенията на съвестта му се заменяха с отчаяние, злоба и жажда за отмъщение.
Мястото, което отрядът избра за почивка, се намираше на двайсет и пет километра от Франк и Уолтър.
— Ах — въздъхна Франк, — ако прекарат тук цяла нощ, ще успеем да стигнем до ранчото и да предупредим нашите приятели да избягат.
— Не се надявайте напразно, Франк, няма съмнение, че щом залезе слънцето, те ще тръгнат на път, за да се приближат незабелязано до жилището.
— Боже, колко е ужасно да бъдеш толкова близко и да нямаш възможност да помогнеш! — отчайваше се Франк.
— Не е възможно — промълви Уолтър. — Нищо не можем да предприемем. Но при най-малката възможност, която имаме, ще се промъкнем незабелязано в долината.
Налагаше се да се примирят и да чакат. Изминаха няколко бавни, мъчителни часове. Слънцето започна да се спуска и скоро мексиканците се качиха на конете си.
— Моето предположение се оправда — каза Уолтър. — Ще се приближат до ранчото в пълна тъмнина.
Стояха, без да свалят очи от отдалечаващите се конници, които приличаха на някакви гиганти в мъгливия здрач. Постепенно те ставаха все по-малки и по-малки и най-после съвсем се скриха от очите.
В същия момент Франк и Уолтър скочиха на мулетата и тръгнаха след отряда. Като изминаха известно разстояние, Уолтър се спря и каза:
— Не може да се отиде по-далеч. Сигурно са поставили тук часовой и ние не можем да се промъкнем.
Слязоха от мулетата, разюздаха ги и ги оставиха да пасат. Тръгнаха пеш и стигнаха до теснината, която водеше в долината. По-нататък не беше възможно да отидат; до слуха им достигаха гласове и те виждаха светлинките от лулите на постовите войници.
— Франк, защо да стоим тук? Безсилни сме да предприемем каквото и да било. Да се върнем на височината. Ако мулетата не бъдат в състояние да се изкачат, поне ще можем да видим завръщането на тези разбойници, ще разберем кой е пленен и ще тръгнем след тях.
— Уолтър — отговори Хамерсли, — правете каквото знаете, аз вече не мога да разсъждавам.
Te отведоха мулетата в едно долче и се изкачиха на върха на скалата, сред кедров храсталак, очаквайки завръщането на отряда.
XXI
Ни Франк, ни Уолтър успяха да затворят очи. Говориха малко и шепнешком, защото знаеха, че при нощната тишина и безмълвие най-малкият звук можеше да ги издаде.
Ясно чуваха разговора на стражата, разположена в подножието.
В това време Урага с по-голямата половина от своя отряд се приближаваше към ранчото. Движеше се бавно и предпазливо — пътят, който беше много тежък дори през деня, сега изискваше особено внимание. Все пак благодарение на изменника, който ги водеше, те, макар и бавно, но безпогрешно се приближаваха към целта, като смятаха да се приближат до къщата тъкмо среднощ, когато всички ще спят и не ще окажат никаква съпротива.
Всичко вървеше благополучно; ни един звук не достигаше от самотното ранчо, даже не се чуваше лай на кучета. Само зловещият вой на чакала и хищните вълци нарушаваше безмълвието на нощта.