XXIV
След като узнаха от Мануел всичко, каквото можаха, приятелите се съвещаваха помежду си какво да правят, когато изведнъж чуха цвилене на коне.
— Нима отрядът се връща в ранчото? — питаха се те един друг, обзети от вълнение.
Инстинктивно се втурнаха в жилището, затвориха набързо вратите, подпряха ги с каквото успяха и застанаха с пушки в ръцете до двата прозореца, които за тяхно щастие бяха толкова малки, че можеха да се укрият, без да ги видят отвън. Времето минаваше, а никой не се показваше. Най-после чуха тропане на многобройни копита. Скоро видяха приближаващите се към ранчото конници, но никак не приличаха на отряда на Урага и вместо да стрелят в тях, те неволно изтърваха пушките от ръцете си. Конниците изглеждаха учудени, когато видяха къщата и лежащия на земята вързан човек, но все пак продължаваха да се приближават към ранчото. След първите двама се показаха още двама и още, и още, докато се събраха около петдесет души.
Преди конниците да достигнат къщата, Уолтър отвори вратата и изскочи да ги посрещне, викайки от радост. — Тексаски рейнджъри! — изкрещя им той. — Вие дойдохте тъкмо навреме! Слава на Бога!
Излишно е да казваме, — че Уолтър не се излъга и новопристигналите се оказаха действително рейнджъри. Доведе ги тук Барбато.
— Това не е ли сън? — повтаряше Уолтър. — Гледайте, Франк, ето моят бивш началник — капитан Гайн, а този е моят стар приятел Кули.
— Но ние отивахме да ви погребваме! — каза Кули.
— Стара гъска! — отговори му със смях Уолтър. — Рано е още да умираме.
По време на разговора Кули слезе от коня си, прегърна силно Уолтър и му предаде пушката.
— Нищо не разбирам — каза той, — откъде сте взели пушката ми? Разкажете какво стана.
И Кули му разказа всички подробности до сражението с червенокожите под предводителството на Лисардо и повтори всичко, предадено от Барбато.
— А сега вие сами ни разкажете приключенията си, Уолтър.
Колкото и кратко да беше изложението на Кули, Уолтър се изхитри да направи разказа си още по-къс, като поговори малко повече само за Франк, когото препоръча като свой най-добър приятел.
Пристигането на рейнджърите беше странна и щастлива случайност. Ако бяха дошли няколко минути по-късно, ранчото щеше да бъде пусто, понеже двамата приятели бяха решили да го напускат, като вземат със себе си Мануел.
След като си договориха, бе решено, ако не тази нощ, то на следното утро да тръгнат след отряда на Урага. Няма нужда да говорим за радостта, която обзе Франк и приятеля му.
— Но защо да губим време? — попита Хамерсли. — Не е ли по-добре да тръгнем, докато отрядът не е успял да отиде далеч?
— Представете си, че те ни видят, преди да се приближим съвсем до тях! Ще избягат и ще вземат със себе си пленниците. Необходимо е да чакаме тъмнината.
Не можеше да се спори, понеже справедливостта на изказаното мнение беше твърде очевидна.
Докато още рейнджърите вечеряха, светлосиньото и безоблачно небе стана изведнъж оловно, сякаш слънцето потъмня или падна от небосклона.
Всички веднага разбраха причината:
— Аквилон, урагана!
След по-малко от десет минути ураганът беше в пълен разгар. За да се защитят от него, трябваше да влязат в къщата, а конете оставиха на произвола на съдбата. Te се сгушиха под дърветата, треперейки от страх, а мулетата жално ревяха. Кучетата лаеха и виеха, а отдалеч се чуваха гласовете на дивите обитатели на безкрайната равнина. Натъпкани в малките постройки, рейнджърите нетърпеливо чакаха края на урагана. А Хамерсли не си намираше място от все повече завладяващото го отчаяние и страх за съдбата на любимата си.
Изведнъж извика и скочи на крака.
— Какво ви е, господин Хамерсли? — попита капитанът.
— Господа — отговори той, — ако не тръгнем веднага, ще бъде твърде късно.
И с тези думи той се хвърли към вратата край рейнджърите, които го гледаха като побъркан. Но Уолтър очевидно го разбра и без да се бави ни секунда, се хвърли след Франк, като викаше останалите:
— Бързайте! Бързайте!
Ни светкавиците, ни гръмотевиците, ни яростният порой, нищо не можеше да спре Уолтър и Франк.
А когато към тях се присъедини целият отряд, Уолтър обясни на капитана причината за бързото им тръгване.
— Нашият път — казваше той — върви по продължение на реката и след този проливен дъжд водата толкова ще се повдигне, че ще залее всичко наоколо, без да остави никакъв изход. Затова, ако сега не успеем да излезем от долината, ще трябва да чакаме няколко дни ураганът не утихваше, но рейнджърите, с приятелите начело, не му обръщаха внимание и бързо се движеха напред. Пътят ставаше все по-труден и никакви шпори не можеха да накарат конете да вървят по-бързо, още повече че започна да се стъмнява. Най-после те се приближиха до яростно шумящата река, която бе се повдигнала на два метра и бе заляла огромно пространство.