За щастие на нашите бегълци Урага беше до такава степен пиян, че нищо не можеше да съобрази. И чак на следното утро, когато те бяха в безопасност, той изтрезня и зарева като безумен. Полковник Миранда разби двете му най-скъпи мечта — да отмъсти на омразния си враг и да завладее сърцето на жената, която страстно обичаше.
IV
Безпределната пясъчна равнина под лъчите на изгряващото слънце блестеше с червено-жълт блясък. На север тя се пресичаше от верига хълмове, а на юг от скали, които се издигаха като висока стена и съвсем закриваха хоризонта.
Между тези скали и най-близките хълмове се виждаха шест големи фургона, наредени в кръг. В средата на този кръг се бяха скупчили петдесетина души и коне. Безжизнени трупове лежаха между колелата на колите. Всичко наоколо носеше следи от ужасно кръвопролитие.
На 600 метра от кервана, на същата пясъчна равнина, се бяха разположили индианците, които бяха нападнали белите пътници преди залез слънце.
— Уолтър — попита Хамерсли, стопанинът на Кервана, като се обърна към стария тексаски фермер, — какви са тези, команчи ли?
— Да — отвори Уолтър на лош английски език. — и при това една от най-страшните шайки, която има за вожд жестокия Лисардо. Навярно те кроят сега нещо против нас.
— Защо не опитаме да пробием тяхната верига? — продължи Франк.
— Забравяте, че имаме само два коня. А как ще се спасят останалите?
— Имате право, Уолтър, не трябва да ги изоставяме, за да спасим собствения си живот. Да се борим до последна възможност, а ако загинем, то нека всички заедно.
Хамерсли едва успя да произнесе последните думи, когато една част от индианците наскача на конете с лъкове в ръце и със снопчета стрели. И преди обсадените да успеят да предприемат каквото и да било, върху тях се посипаха от всички страни горящи стрели.
Индианците, скрити зад своите коне, се приближаваха до разстояние, откъдето стрелите попадаха в целта, и после бързо се отдалечаваха.
— Братя, на оръжие! — изкомандва Уолтър. — Мерете хубаво, за да не отиват куршумите на вятъра!
Докато той се разпореждаше, във въздуха светна горяща стрела, изви се като огнена ракета и падна на 20 крачки от центъра на кервана, като изпускаше дим.
Червенокожите се увлякоха и забравиха всякаква предпазливост, стесниха още повече кръга и стрелите им една след друга се сипеха като дъжд от блестящи ракети по покривите на фургоните със стока.
Много червенокожи падаха, пронизани от куршумите на белите, но техните места заемаха други. Скоро се издигнаха огромни кълба дим над платнищата на фургоните и пламъците малко по малко обхванаха целия керван.
Но в разгара на боя обсадените не си даваха сметка за това, което ставаше. Te вземаха този зловещ дим за барутен. Най-после разбраха какво остава.
— Ние горим, братя! — пръв извика Уолтър.
— Какво да правим, какво да правим? — питаха се всички помежду си.
— Нищо — отговори Хамерсли, — освен да продължаваме да се бием до последни сили.
Докато Франк произнасяше тези думи, всички фургони бяха обвити с гъст дим. Като нямаха дори вода, за да гасят пламъците, те решиха да засипват с пясък огъня и като извадиха от една кола лопатите, се заловиха усърдно за работа. Но не за дълго време; червенокожите, ободрени от успеха, все повече стесняваха кръга около кервана. Трябваше пак да се вземат пушките. Въпреки силния дим обсадените добре виждаха индианците, които безстрашно настъпваха към тях. Карабините непрестанно стреляха и земята се стелеше с нови трупове. Настъпи критичен момент. Всичко наоколо гореше и все повече се покриваше с дим.
Червенокожите дойдоха до самите фургони, катереха се и се опитваха да проникнат в заграденото пространство. Белите смениха пушките с револвери и като стреляха непрекъснато, поваляха нападателите един след друг. По време на обсадата Франк учудваше другарите си със своята ловкост и безстрашие. Той се сражаваше като лъв и се хвърляше смело срещу враговете. Но всичко беше напразно: силите бяха твърде неравни. Много от другарите му бяха избити и неговата възбуда се смени с отчаяние. Но не се уплаши, не помисли за спасение чрез бягство. Той тъкмо беше пронизал с кривия си нож трима червенокожи и дебнеше поредната си жертва, когато пред него се изправи едрата фигура на Уолтър.
— Мъртво животно! — ритна той с презрение трупа на индианеца. — Франк, и с нас ще стане същото, ако ние…
— Какво ако ние, Уолтър?
— Ако ние не избягаме — бързо и глухо отговори той.
— Това е невъзможно! — извика Хамерсли.
— Не, Франк, възможност има, поне за нас двама та. Почти всички са избити, а със своята гибел ние няма да ги спасим. Но ако останем живи, ще отмъстим за тях на тези разбойници. Виждате ли тези два коня? Елате, Франк, докато не е късно!