— Какво искате да кажете? — попита Уолтър.
— Забелязвате ли около нас остатъци от дим?
— Да, Франк, дори много. Моите очи доста страдат от него.
— Щом пробих дупката — продължи Хамерсли, — веднага забелязах, че димът с голяма сила се устреми в това отвърстие. Това явление е несъмнено доказателство, че долу има подобно, откъдето нахлува въздух. Кой знае дали то не е достатъчно голямо, за да се измъкнем от нашата гробница? Трябва да се спуснем на самото дъно на кладенеца и да го разгледаме.
Незабавно пристъпиха към действие. Всичко вървеше благополучно, понеже диаметърът на кладенеца не се променяше. Но към дъното той изведнъж се разшири толкова, че нямаше възможност да се държат за стените. Скоро положението стана не само опасло, но почти безизходно, издатините, които им служеха за стъпала, оредяваха. Имаше два изхода: или да се връщат нагоре, или да скочат долу. Но как да рискуват — може би дъното е на 30 метра от тях. Тогава смъртта би била неизбежна!
Уолтър извади някаква вещ и я хвърли надолу. При падането й не последва ни най-малък, шум, сякаш тя се докосна до нещо меко. Навярно на дъното лежаха купчини суха трева, хвърлени от индианците.
След този опит Уолтър се реши да скочи.
— Франк — чу се неговият глас, — последвайте ме без страх, дълбочината не е повече от два метра!
Хамерсли се подчини и след секунда и двамата стояха на дъното.
Когато стъпиха най-после на твърда почва и се озоваха на простор, те преди всичко се помъчиха да се измъкнат от грамадите камъни, нахвърляни от индианците, и почнаха слепешком да търсят изход. Изведнъж видяха светлина, която проникваше през странична галерия. Отначало слаба, тя се усилваше, колкото повече се приближаваха към нея. Стигнаха най-после до голям отвор, достатъчно широк, за да се проврат през него и да излязат пак на бял свят. Макар да имаха ножове, револвери и една пушка, все пак те се страхуваха да се покажат. След пролуката имаше издатина, по която лесно можеха да се изкачат горе. Но се бояха да не попаднат отново в ръцете на мъчителите. Нямаше съмнение, че последните още не бяха напуснали мястото на сражението, отдето достигаха викове и смях.
Трябваше да се решат да тръгнат, понеже да остават тук също не беше безопасно.
— Какво да правим? — попита Франк. — Да чакаме ли нощта?
— Не — отговори Уолтър, — през нощта е опасно да се ходи. Сега има пълнолуние, а индианците имат орлови очи. Трябва да ги чакаме да си отидат.
Но от гласовете, които се чуваха, не личеше, че те имат намерение да се оттеглят, и двамата мъже, които нямаха вече сили да стоят на дъното на този гроб, решиха да излязат от него.
Като се провряха внимателно, те се озоваха в малка долчинка, по която започнаха бързо да се изкачват.
Скоро гласовете на червенокожите престанаха да се чуват и двамата по-спокойно продължиха пътя си по разширяващата се пукнатина на скалата, която най-после им даде възможност да огледат местността.
Te забелязаха индианците, някои на коне, някои пеши. Повечето от тях бяха съвсем пияни.
— Макар да са пияни, по-добре е да сме далеч от тях. Да побързаме, Франк — каза Уолтър, — не можем да знаем какво ще им хрумне.
— Разбира се — съгласи се Франк и те бързо продължиха изкачването си.
Най-после достигнаха върха на скалата, без да бъдат забелязани. Над главите им се простираше безпределният небесен свод, а около тях цареше тишината на смъртта, тишината на пустинята!
VII
Скалата, на чийто стръмен връх нашите бегълци успяха да се изкачат с такава мъка, беше част от цяла планинска верига, която огражда знаменитата равнина Ляно Естакадо.
Нито единият, нито другият имаха представа за местността, в която се намираха, и за посоката, която трябваше да следват. Te бяха погълнати от единствената мисъл — да бъдат колкото е възможно по-далеч от враговете си.
Достатъчно беше един поглед, за да се убеди човек, че в тази безкрайна равнина единствената защита може да бъде само огромното разстояние. По цялото пространство, което можеше да се обгърне с поглед, не се виждаше нито едно дърво или храстче. Макар да нямаше още признаци, че ги преследват, бегълците бяха обзети от безумен страх и се утешаваха само с мисълта, че враговете им не биха могли да се изкачат на тази скала с коне. Изведнъж Уолтър забеляза, че приятелят му стъпва някак странно. Като се вгледа по-внимателно, видя че Франк не само силно куца, но и панталоните му са облени с кръв. И самият Франк започна да се оплаква от силна болка в крака и чак тогава забеляза кръвта по дрехите си.