— Да. Освен това вероятно съм ходила насън. Унесох се, докато гледах телевизия, както обикновено, а се събудих на пода в кухнята.
— Пострадали ли сте?
— Не, не, добре съм, не бих искала да прозвучи по-сериозно, отколкото всъщност е — просто ми беше някак странно, като разбрах какво съм направила.
— Сънят свързан ли е с Швант?
— Не, това е странното: няма нищо общо с него. Затова не исках да говоря за съня. А после, когато спрях да го сънувам, предположих…
Погледнах към Робин — останала сама на масата, в момента си пудреше носа.
— Искате ли да ми разкажете за този сън?
— Ами… ще прозвучи много нелюбезно, но бих предпочела да не го обсъждаме по телефона.
— Има ли някой при вас?
— Не, защо?
— Чудех се дали моментът не е подходящ.
— Не, не, сама съм.
— Питър не живее ли с вас?
— Питър? А, телефонният секретар. — Приглушен смях. — Не, той живее на друго място. Записа гласа си вместо мен от съображения за безопасност. Така трудно би се разбрало, че живея сама.
— Заради процеса ли?
— Не, направи го преди това. Опитва да се грижи за мен… Наистина, доктор Делауер, аз съм добре. Съжалявам, че са ви обезпокоили. Можем да обсъдим това при следващия сеанс.
— Той е след повече от седмица. Искате ли да дойдете по-рано?
— По-рано… Да, благодаря.
— Какво ще кажете за утре сутринта?
— Мога ли да поискам отново ранен прием? Ако е невъзможно, просто ми го кажете, но непрекъснато съм претрупана с работа, а и разстоянието от Долината…
— По същото време. Аз съм от ранобудните.
— Искрено ви благодаря, доктор Делауер. Лека нощ.
Върнах се при Робин, когато прибираше несесера си.
— Спешен случай ли?
— Не.
— Хубаво — рече тя, докосвайки лицето ми. — Мислех си за разходка по плажа и кой знае какво след това.
— Не зная, изглеждаш ми прекалено чиста за моя вкус.
— Е, първо ще се оваляме в калта.
На следващата сутрин Робин тръгна по-късно и Луси я срещна при портала.
— Имате зашеметяваща съпруга — каза тя, когато останахме сами. — А кучето ви е толкова очарователно. Каква порода е?
— Френски булдог.
— Като миниатюрен булдог ли?
— Точно така.
— Не съм виждала друго такова.
— Сравнително рядка порода.
— Очарователен е. — Обърна лице към океана и се усмихна.
Изчаках да минат няколко минути и попитах:
— Искате ли да говорите за съня?
— Предполагам, че ще е разумно да го направя.
— Не сте длъжна, Луси.
Засмя се тихо и поклати глава.
— Какво има?
— Предлагате ми много изгодна сделка, доктор Делауер. Намалявате наполовина таксата заради мен и пак трябва да мъкнете думите с ченгел от устата ми. Знаете ли, че към телевизията работи гореща линия: „Позвънете на нашия психоаналитик“? Таксата за нея е много по-висока от вашата.
— Разбира се, но аз не предсказвам бъдещето.
— Само миналото, така ли?
Изражението й стана сериозно.
— Добре, възможно е сънят да идва от миналото ми, защото определено няма нищо общо с това, което се случва с мен сега. А в него съм малко момиченце.
— Колко малко?
— На три или на четири години, струва ми се.
Мърдаше нервно пръсти.
Аз я чаках.
— Добре — въздъхна тя. — Най-добре да започна отначало. Намирам се някъде навън, в гората — в малка дървена колиба. Цялата от дърво.
Продължи да играе нервно с пръстите си.
— Били ли сте някога в местността, където е колибата?
— Не. Или поне не помня.
Сви рамене и отпусна ръце в скута си.
— Дървена колиба — повторих аз.
— Да… Трябва да е нощ, защото вътре е тъмно. После… Изведнъж се оказвам навън. Тук е още по-тъмно. Чувам човешки гласове. Викове… а може и да се смеят. Не мога да кажа със сигурност.
Затворила очи, прибра нозе под креслото. Главата й започна да се олюлява. Тялото й замръзна неподвижно.
— Хора, които се смеят или крещят — казах аз.
Остана със затворени очи.
— Да… и светлини. Като светулки — като пръснати по земята звезди, но различни по цвят. И тогава…
Прехапа устни. Клепачите й бяха плътно затворени.
— Мъже — продължи тя.