— Лоуел е убил Тери два дни след инцидента с онова момиче Бест. Нещата най-после получили развръзка, защото Лоуел бил потресен от случилото се, готов бил да закрие творческата база. А все още е бил сърдит на Тери. Наредил му да напусне базата. Тери го наругал и го заплашил, че ще отиде и ще разкаже на всички за измамата със стихосбирката. Когато Тери се обърнал, за да си тръгне, Лоуел го халосал с бутилката от уиски по главата, после продължил да го удря. Тогава се уплашил, телефонира ми — говореше несвързано. Отидох в имението и погребахме Трафикънт.
Притисна длани една до друга.
— И правейки това — каза Блейкхарт, — сте успели да си осигурите вечното мълчание на Лоуел за случилото се с Карен Бест?
— И в негов интерес бе то да остане в тайна. И без това името му бе достатъчно опетнено, за да си позволи скандал със смъртен случай в неговото имение.
— Къде е погребан Трафикънт?
— Точно под писателската колиба на Лоуел — наричаше я „Вдъхновение“. Там го уби. Подът беше от пръст, те просто го изкопаха.
— Кои са те?
— Лоуел, Дени Мелърс, Кристофър Грейдън-Джоунс.
— Защо Мелърс?
— Той беше верен като куче — и щях ли да го кажа, ако беше бял? Ненавиждаше се, че е чернокож — в интерес на истината. Отричаше го. Мислеше, че ако пише и лиже достатъчно дълго бели задници, ще стане богат и прочут. Както и да е, ето къде е Тери. Не знам дали дървената колиба все още си стои, но мога да намеря мястото на самия бряг на езерцето.
— Недалеч от Карен Бест — забеляза Блейкхарт.
Ап не каза нищо.
— Други тела, за които трябва да знаем?
— Не, доколкото аз знам. Ще трябва да попитате Лоуел. Той е човекът на идеите. Знаете ли, че е издал първата си книга, докато е учел в колежа? Всички са му казвали, че е гений. Фатална грешка.
— Кое е фатална грешка?
— Да вярва на собствените си критически очерци. Сега можем ли да задвижим процедурата по преместването ми на по-прилично място?
— Следователно през всичките тези години вие сте прибирали чековете от авторските права на мистър Трафикънт.
— Като изключим първите няколко години, постъпленията бяха дребни суми. За последните няколко години не е изплатен нито цент.
— Колко дребни суми?
— Трябва да проверя. Вероятно не повече от сто и петдесет хиляди сумарно.
— А авансът на мистър Трафикънт, получен за книгата?
— Седем хиляди долара. Проигра всичко на зарове в деня, в който осребри чека. Затова беше толкова притеснен от заплахата на Лоуел да го изгони. Книгата му водеше класациите по продажби, осемдесет и пет хиляди бяха преведени на банковата му сметка, а той не знаеше какво да прави с тях. Сега можете ли да ме отведете на някое по-прилично място?
— Ще видим какво можем да направим, мистър Ап.
— Между другото мога ли да получавам храната си отвън? Помиите тук направо тънат в мазнини. Имам собствен готвач, той би могъл…
Блейкхарт препрочете показанията и собствените си записки.
Вратата към коридора се отвори и в стаята за наблюдение влезе едър чернокож служител от охраната на затвора.
— Окръжен прокурор Блейкхарт? — попита той, взирайки се в табелката на гърдите ми.
Посочих към стъклото.
— Ще прекъсна ли нещо?
— Не, тъкмо привършват.
Погледна през стъклото. Блейкхарт продължаваше да чете. Ап и Макилхени чакаха мълчаливо.
— Хмм — покашля се мъжът от охраната. После почука по стъклото.
— Да? — с раздразнение каза Блейкхарт.
Служителят влезе.
— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но трябва да ви предам спешно съобщение.
Блейкхарт беше раздразнен.
— От кого? Зает съм.
— От детектив Стърджис.
— Той пък какво иска?
— Каза ми да го предам насаме, сър.
— Добре, изчакайте. — Обърна се към Макилхени и Ап: — Само за секунда.
Излезе от стаята за разпити, затвори вратата зад себе си и нервно затропа с крак.
— Добре, какво, по дяволите, е толкова спешно?
Чернокожият мъж погледна към мен.
Блейкхарт отиде в единия ъгъл, достатъчно далеч от мен. Чернокожият полицай го последва и прошепна нещо в ухото му.
Докато слушаше, мрачното лице на Блейкхарт се разведри.
— Проклет да съм!
— Всичко с Луси наред ли е? — попитах аз.
Блейкхарт сякаш не ме чу, гледаше чернокожия.