— Неомъжена ли е?
— Така каза.
— Ами приятел има ли?
— Не е споменавала. Защо?
— Задавам си въпроси относно опорите в живота й.
— Каза, че майка й е починала и че не се вижда с баща си. Относно личните си контакти, струва ми се, че е тип „госпожица Самотна“. Вероятно това е едно от нещата, които екипът на защитата е харесал у нея.
— Как обвинението не я е елиминирало?
— Зададох същия въпрос на Джордж Върдуел. Каза, че според него външният вид лъжел и че има вътрешна твърдост, която щяла да й помогне да вземе правилното решение.
— Ти имаш ли същото усещане за нея?
— Да, чувствам го. Има… някаква здрава сърцевина. Нали знаеш стария виц за консерватора, който бил заблуден либерал? Останах с впечатление, че е човек, преживял тежки промени.
— Как си изкарва прехраната?
— Жонглира с цифри за една от големите счетоводни компании в Сенчъри Сити.
— Експерт-счетоводител?
— Деловодител.
— Спомена ли за друг проблем освен кошмарите?
— Не е. А за тях спомена, защото й казах, че има уморен вид, а тя отвърна, че напоследък не спи пълноценно. Поканих я да хапнем пай и тогава ми разказа за тях. След това побърза да промени темата. Реших, че е нещо лично и не настоях. При следващото си обаждане пак ми прозвуча уморено и й предложих да се срещне с теб. Отвърна, че ще помисли. След това каза: „Добре, ще го направя“.
Извади цигара от джоба си, повдигна я към светлината и я прибра обратно.
— Някой от другите съдебни заседатели има ли проблеми? — попитах аз.
— Тя е единственият, с когото съм се срещал.
— Как стана така, че Луси се свърза с теб?
— Оглеждах съдебните заседатели, както обикновено, и погледите ни се срещнаха. Бях я забелязал преди: имаше вид на човек, който работи много. После, когато застанах на свидетелската трибуна, забелязах, че ме наблюдава съсредоточено. Напрегнато. След това погледите ни непрекъснато се срещаха. В последния ден от процеса съдебните заседатели бяха отведени под охрана в задното помещение, а аз също бях там. Махна ми с ръка. Погледът й бе пълен с тревога. Почувствах, че ме моли за нещо, затова й дадох визитната си картичка. Три седмици по-късно телефонира в участъка.
Притисна длан към бара и се загледа в изпъкналите стави на пръстите си. С другата ръка подпря масивната си челюст, силните пръсти подръпваха кожата към якия му врат. На леденосинята светлина на бара лицето му изглеждаше като мрачна маска, а черната коса хвърляше сянка над челото му.
Майло изсумтя:
— Как напредва къщата?
— Бавно. Много бавно.
— Нови проблеми ли?
— Тази седмица мазачите измазаха част от стените и откриха електрическата инсталация, а водопроводчиците съсипаха подовата настилка.
— Съжалявам, че Блинкъл не работи докрай.
— Беше достатъчно компетентен, но не бе на разположение.
— Не го бива толкова като ченге — продължи Майло. — Но хора, за които е вършил строителни работи, твърдят, че е добър.
— Докато беше той, всичко бе добре. След като Робин пое нещата, ефектът е още по-добър.
— Как се справя тя?
— Сега, след като работниците я вземат на сериозно, работата й доставя удоволствие. Най-накрая разбраха, че не могат да я блъфират: тя се качва на скелето, взема инструментите и им показва как се прави.
Усмихна се.
— Кога мислите, че ще сте готови?
— След шест месеца минимум. А дотогава сме принудени да страдаме заедно в Малибу.
— Тц-тц. Как е мистър Дог?
— Не харесва водата, но е придобил вкус към пясъка — буквално. Яде го.
— Очарователно. Може пък да го научиш да изхожда сурови тухли, за да ти спести разходите за строителни материали.
— Винаги практичен, Майло.
2.
Изминала бе една нормална година.
Преди тринадесет месеца, малко преди Джоуб Швант да започне да се катери по хорските прозорци и да накълцва жертвите си на парчета, някакъв психопат, тласкан от необуздана страст към отмъщение, беше запалил дома ми, превръщайки десетгодишната му история в куп тлеещи въглени. Когато Робин и аз все пак намерихме сили да започнем ново строителство, потърсихме жилище под наем.
Намираше се на брега в западната част на Малибу. Добрият стар Малибу, сгушен до границата с окръг Вентура, на светлинни години от блясъка и суетата на славата. Благодарение на рецесията можехме да си го позволим.