„Стар килер — обяснил управителят. — Неизползван от години.“
Майло изместил котела и се спуснал в килера.
„Право надолу към ада, Алекс.“
Сажди, боклуци, парчета, потопени във формалин. Игли, скалпели, стъкленици и флакони.
В един от ъглите на килера били подредени чували с торф, торфен мъх, почвена смеска, човешки екскременти. Лавица със саксии, засадени с неща, които никога няма да поникнат. Щателна проверка установила, че Санд се регистрирал в града под фалшиво име и с фалшива лична карта. По-нататъшното разследване установило, че той е Джоуб Роланд Швант, бил в няколко затвора и психиатрични клиники, с присъди за автокражба, ексхибиционизъм, блудство с непълнолетни и предумишлено убийство. Прекарал по-голямата част от живота си в затвори, но нито веднъж не е лежал повече от три години. Градът му бе предоставил поле за действие.
Бе арестуван седмица по-късно в покрайнините на Темп, Аризона, от патрулиращ по магистралата полицай, докато сменял гума на черната мазда. В жабката на каросерията намерили мумифицирана детска ръка — не била ръката на Кери, така и не успели да я идентифицират.
Отпечатъкът върху дървената част на леглото се оказа фалшива следа: излезе, че е на прислужницата на Филдингови, която била в Мексико в седмицата на убийството и затова не й направили отпечатъци за съпоставителен анализ.
Мълчаливо слушах разказа на Луси и си спомних за среднощните срещи на чаша питие с Майло, докато ми разказваше хода и обратите в разследването.
Понякога в съзнанието ми неочаквано изплуваха ужасяващите картини.
Снимката на Кери Филдинг като петокласничка.
Безцветният блясък в очите на Швант, увисналите му мустаци, усмивката на търговец, мазната черна опашка, която мачкаше между дългите си бели пръсти.
Доколко основателни надежди за връщане на душевния си покой можеше да храни Луси?
Може би ако научех повече за нея и за живота й, щях да съм в състояние да дам по-реалистичен отговор.
Засега Луси не бе открехнала тази врата пред мен.
Прехвърлих няколко документа, отидох с колата до Транкас да купя зеленчуци и се прибрах в два часа — навреме, за да не пропусна позвъняването на Робин, с което ме информираше, че ще си бъде у дома след два часа.
— Как вървят нещата? — попитах аз.
— Ще ни е нужна нова централна тръба за клоаката. Била е съсипана от нечии тежки инструменти.
— Нечии?
— Все още никой не си е признал. Може да е било трактор, таран, някой от товарните камиони, дори брадва.
Поех дълбоко въздух. Напомних си, че съм помагал на стотици пациенти да се успокоят по този начин.
— Колко ще ни струва?
— Още не знам. Ще се наложи да вдигнем целия град, за да накараме застрахователите да се срещнат с нашите водопроводчици. Съжалявам, скъпи, мисля, че това е последната от големите щети. Как минава твоят ден?
— Прекрасно. А твоят?
— Да кажем, че всеки ден научавам нови неща.
— Благодаря ти, че вършиш черната работа, скъпа.
Засмя се:
— На жената й е потребно хоби.
— Как е Спайк?
— Държи се като много послушно момче.
— Относително или изцяло?
— Изцяло! Един от работещите по покрива има женски питбул, завързан за камиона му, и двамата със Спайк добре се спогаждат.
— На това ли казваш добро държане? Това е нагон за оцеляване.
— Всъщност тя е мило куче, Алекс. Спайк я омагьоса: тя започна да го ухажва и да го почиства.
— Поредното завоевание на жабешкия принц. Искаш ли да приготвя вечеря?
— Какво ще кажеш да вечеряме навън?
— Ъ-ъ… Какво ще кажеш за „Бовила“ около осем?
— Дадено. Обичам те, Алекс.
— И аз те обичам.
Включих телевизора и попаднах на измислено публицистично предаване на една от местните кабелни мрежи. Петминутна закачлива размяна на реплики между две от водещите. След това се намеси мъжката половина от екипа, за да обяви: „А сега актуална информация от демонстрацията в центъра на града“.