„Склонност към самоподценяване“ — бе коментарът на поканения в студиото психотерапевт. Не по-малко нелепо от опит да се обясни политиката на Хитлер с артистично неудовлетворение.
Недопускани в съдебната зала през последните дни от процеса, те се събираха на стълбището. В деня на произнасяне на присъдата се заклеха да освободят Швант на всяка цена и потърсят своя лична „справедливост“.
Майло ги бе виждал отблизо и аз го запитах дали според него те ще изпълнят обещанието си.
— Съмнявам се. Те проституират с общественото внимание. Когато онези идиоти от предаванията на живо престанат да ги канят, ще пропълзят обратно в дупките си. Но ти си психологът, кажи ти какво мислиш?
— Вероятно имаш право.
Първото предупреждение получих от типа, който ме следеше. Други хора бяха умрели, без да бъдат предупредени.
Понякога мислех за другите и благодарях на Бога, че двамата с Робин имахме късмет.
Понякога мислех за нощта, когато домът ми бе погълнат от пламъци, и се улавях да стискам дланите си до болка.
Може би не бях подходящ терапевт за Луси.
От друга страна, може би притежавах най-добрата квалификация за нейния случай.
3.
Робин и Спайк се върнаха в 4:15 следобед. Зелената й блуза бе цялата в белезникави прашни петна. Цветът подчертаваше махагоновия блясък на косите й.
Целуна ме и аз пъхнах длан под блузата.
— Мръсна съм — възпротиви се тя.
— Обожавам мръсни жени.
Засмя се, целуна ме отново, после ме отстрани от себе си и се запъти към банята.
Спайк търпеливо бе изтърпял демонстрацията на взаимна нежност, но сега гледаше наистина уморено. Едно наминаване към купичката с вода — и отново бе във форма. Нахраних го с любимите натрошени кокали и месни питки, после го изведох на разходка по брега и го наблюдавах как поглъща пясък. Приливът беше нисък и той не се отделяше от пътеката, като спираше от време на време и вдигаше крак над сметта от съседните къщи.
Робин прекара известно време с книга във ваната, а аз довърших един доклад за съдия по бракоразводни дела, работещ върху спор за попечителски права. Надявах се препоръките ми да спестят поне малко от болката на три деца.
В седем и половина позвъних в службата си; после оставихме Спайк да се наслаждава на млечния десерт и фестивала на рапмузиката по МТВ, качихме се в стария ми „Севил“, модел 79-а, минахме край Пепърдайн Юнивърсити и поехме по кея в Малибу към „Бовила“.
Това е френски ресторант на сушата, направо античен, ако се сравнява с модерните заведения на Ел Ей, открити след президентството на Рейгън.
Вечеряхме в спокойна обстановка под звуците на странна интерпретация на „Да започнем «Бегуин»“, творба на Шостакович, няколко песни на „Карпентърс“2, на мелодии от филма „Оклахома“. Докато пиехме кафето си, дойде управителят.
— Доктор Делауер? Търсят ви на телефона.
Отидох до апарата на бара.
— Здравейте, доктор Делауер. Обажда се Сара от вашата служба. Не зная дали постъпвам правилно, но преди няколко минути имаше телефонно позвъняване от ваша пациентка на име Луси Лоуел. Каза, че не е спешно, но звучеше доста тревожно. Сякаш едва сдържаше сълзите си.
— Остави ли съобщение?
— Не. Казах й, че сте си тръгнали, но че мога да ви открия, ако случаят е спешен. Отвърна, че не е важно, щяла да ви потърси утре. Нямаше да ви безпокоя, но звучеше много нервно. Предпочитам да проявявам предпазливост в работата си с пациентите на психотерапевти.
Издиктува ми домашния номер на Луси в Уудланд Хилс.
На позвъняването ми се отзова ленивият глас на Питър:
— Не можем да отговорим на позвъняването ви веднага, оставете съобщение.
Започнах да говоря, когато в слушалката прозвуча гласът на Луси:
— Казах им, че не се налага да ви безпокоят, доктор Делауер. Съжалявам.
— Не ме безпокоите. Какво мога да направя за вас?
— Наистина всичко е наред.
— Докато съм на телефона, бихте могли да ми кажете какво става.
— Нищо, само сънят… Онзи, който сънувах, когато започнах сеансите при вас. Изчезна веднага след първия сеанс и мислех, че никога няма да се върне. Но тази вечер отново го сънувах — беше много реалистичен.
— Един сън ли? Който се повтаря?