Запитах се дали ще го видя отново и се опитах да спра сълзите, които напълниха очите ми. Не биваше да мисля по този начин, защото това означаваше, че Виолет вече го е унищожила и него вече го няма. Заговорих на водата, която се пенеше под мен:
— Отказвам да повярвам.
— Какво отказваш да повярваш? — прозвуча дрезгав глас зад мен.
Обърнах се и видях мъж в дълго кожено палто, застанал на няколко крачки от мен. Веднага разбрах кой — и какво — е той и не изпитах никакъв страх. Вместо това ме завладя заслепяваща омраза.
— Ти! — извиках аз и се хвърлих върху него, вдигнала ръце със свити юмруци. Той изпусна онова, което носеше, и бързо стисна китките ми, преди да успея да го ударя.
— Е, стига де. Така ли се посреща пратеник? — рече Никола и погледна предмета, който падна.
Сведох очи и когато видях какво има долу, нещо у мен се пречупи.
— Не — прошепнах.
Той пусна ръцете ми и аз се наведох, за да вдигна букета бели лилии.
— Виолет каза, ако книжката не е в теб, да ти обясня какво означават.
— Белите лилии са за погребения. Не ми трябва наръчник за значението на цветята, за да разбера. — Имах желание да го удуша, но вместо това стиснах цветята и ги смачках, изтръгнах цветовете от дръжките и ги изхвърлих през моста във водата. — Какво сте направили с него?
— Безстрашният ни водач отнесе тялото на любовника ти в замъка си на Лоара, където ще се отърве от него, когато намери за необходимо. На мен ми нареди да предам съобщението.
— Какво друго ти беше наредено? — Усетих как коленете ми се подгъват и юмруците ми се свиват, докато тялото ми заемаше защитната поза, на която ме беше научил Гаспар.
Никола се подсмихна.
— Очарователна си. Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да ме победиш? Всъщност наредено ми е да не те докосвам. Виолет е на мнение, че ще бъде по-забавно, ако те остави да страдаш.
Най-сетне зададох въпроса, който ме измъчваше още от „Сакре Кьор“:
— Какво съм й направила?
Никола се изсмя:
— Нищо лично. Тя просто иска Героя, а ти й помогна да се убеди, че наистина е твоят Венсан. След като вече е неин, ти не си й необходима повече.
— Защо тогава иска да страдам?
— А, това ли? Сигурно, защото си човешко същество. Тя не обича много смъртните. От петстотин години ви спасява, мизерници такива, за да може да поддържа живота си, и това й е оставило неприятен вкус в устата.
Поклатих глава, неспособна да повярвам. Ако вековете, в които е била длъжна да спасява хора, бяха изкривили представата й за живота, то при Артур не беше така. Какво ли бе превърнало млад човек, изпълнен с надежда, в огорчен безсмъртен на няколко века? Не можех да намеря обяснение.
Хрумна ми нещо друго:
— Защо й е да отнася тялото на Венсан някъде си, вместо да побърза да го унищожи?
— Е, де — отвърна той, — това точно не ми е казала, а и не съм я питал. Само че докато преговаряше с Люсиен, тя го уверяваше, че пази тайна за някакъв вълшебен трансфер на силите на Героя към онзи, който го унищожи. Дали това означава да го унищожи днес, за да се отърве от него завинаги, или ще го довърши утре и ще задържи духа му като домашен любимец, нямам представа. Тя е експертът във всичко, което се отнася до Героя. Тъкмо затова я посрещнахме с отворени обятия. Задачата ми е изпълнена, затова те оставям. Сигурен съм, че гориш от желание да се върнеш и да информираш останалите. Би ли им предала, че спасителните мисии са излишни. Ако Венсан все още не е унищожен, ще бъде, преди да успеят да се доберат до него — каза той и се отдалечи в нощта.
Потиснах желанието си да хукна след него и да го нападна в гръб (той беше прав — не бях в състояние да го победя) и се свлякох с гръб към парапета. Отпуснах глава на свитите си колена и затворих очи. Камбаната на някоя църква отброи дванайсет удара. Мислите ми се боричкаха с надеждата, че Виолет лъже… и ужаса, че не лъже. Притискаше ме отчаяние, че никога повече няма да видя Венсан… и решителността да направя всичко необходимо, за да не позволя да се случи. Знаех, че трябва да позвъня на Амброуз незабавно и да предам съобщението на Никола, но мисълта да извадя телефона си от джоба ми се стори непосилна задача.
Усетих студения signum до кожата си, вдигнах глава и проследих очертанието на медальона под блузата.
Погледът ми беше привлечен от нещо бяло, което се носеше по повърхността на водата. Смачканите лилии под моста се отправиха към светлините на Айфеловата кула.