— Помоли двама от нас да отидат, за да й помогнат да организира погребението. Кейт, искаш ли да дойдеш с мен? — попита Венсан.
Кимнах.
— Аз ще дойда — отговориха в един глас Жул и Амброуз.
— Амброуз, надявах се да помогнеш на Виолет и Артур да се настанят — рече Гаспар. — Но, разбира се… — Той вдигна разтрепераната си ръка, сякаш не беше сигурен доколко е прав да иска подобно нещо.
Амброуз се поколеба, след това се съгласи:
— Не, прав си, Гаспар. Ще се върна с теб в къщата. Много поздрави на Женвиев, кажете й, че ще се отбия по-късно — помоли ни той, прехвърли каската в другата си ръка, потупа Венсан по рамото и потегли, последван от Гаспар и Жан-Батист.
С Жул и Венсан се качихме в едно такси и петнайсет минути по-късно бяхме в дома на Женвиев на малка уличка в квартал „Музая“ на Белвил.
Докато слизахме от автомобила, аз учудено се огледах. Въпреки че все още бяхме в Париж, от двете страни на улиците се издигаха двуетажни тухлени къщи с малки дворчета вместо типичните за града многоетажни жилищни кооперации. Минахме покрай бяла дървена ограда, пресякохме засенчен от дървета двор и стигнахме верандата, където ни чакаше Женвиев, подпряла се на рамката на вратата, сякаш нямаше сили да се задържи права.
Когато Жул и Венсан се приближиха, тя се отпусна в прегръдките им.
— Издъхнал е в съня си. Четяла съм, когато си е отишъл, и дори не съм забелязала — призна тя. Светлосините й очи блестяха от сълзи и умора.
— Всичко ще бъде наред — успокои я Венсан и я остави на грижите на Жул. Последвахме ги по коридора и после в светъл, просторен хол. Жул я настани внимателно на бяло канапе, сякаш тя бе от фино стъкло, след това се отпусна до нея. Тя се сгуши в него и попи подпухналите си очи със салфетка, а ние с Венсан седнахме на пода в краката й.
— Какво трябва да се направи? — попита тихо Венсан.
— Нищо по документите. Двамата с Филип се подготвяхме за подобно нещо от известно време. Къщата и парите са на мое име — ти нали се погрижи за това преди време — кимна тя през сълзи на Венсан.
— Дипломата по право е много полезна, когато трябва да регистрираш имот и банкова сметка на името на мъртва жена — усмихна се мрачно той.
— Двамата с Филип вече бяхме решили всичко за погребението му. Няма да има църковна служба, нито ще разгласяваме, съвсем малка церемония с нашите на „Пер Лашез“.
„Само на най-известното парижко гробище“ — помислих си аз, обзета от страхопочитание, и си припомних обиколката, която направихме с мама, за да разгледаме гробовете на Виктор Юго, Оскар Уайлд, Гъртруд Стайн и Джим Морисън, наред с много други. Филип — по-скоро Женвиев — сигурно имаше страхотни връзки, за да му осигури гроб там.
— Много ми се пие чаша чай — рече тя, без да се обръща към когото и да било.
— Ще ти направя! — Скочих веднага, доволна, че мога да върша нещо. — Само ми кажи къде е кухнята.
Пуснах котлона, сложих чайника и започнах да отварям шкафовете, докато не намерих порцеланов чайник, чаши и кутия с чай. На стената на кухнята имаше снимки в рамки и аз ги заразглеждах, докато чаках водата да заври.
Първата беше стара, черно-бяла на Женвиев в сватбена рокля, в прегръдките на мъж във фрак, който я пренасяше през прага на тази къща. Роклята на Женвиев и накъдрената коса издаваха, че снимката е правена в периода около Втората световна война. Двамата бяха засмени, приличаха на всяка друга безумно щастлива двойка в сватбения ден.
На следващата снимка се виждаше същият мъж, застанал пред гараж, облечен в светъл гащеризон, изцапан с машинно масло. Беше се навел над автомобил, вирнал единия палец, стиснал гаечен ключ в другата ръка. Лицето му не се бе променило от сватбената снимка, затова реших, че тази е правена през четирийсетте или петдесетте.
Прехвърлих се на следващата, вероятно от шейсетте, ако можех да съдя по прическата на Женвиев в стила на Джаки О. Тя бе непроменена, но косата на съпруга й бе започнала да се прошарва и личеше, че вече е навършил четирийсет. Двамата спокойно можеха да минат за мъж на средна възраст и значително по-младата му съпруга.
Следващата снимка бе много по-различна, цветна и възрастта личеше по-ясно. Наведох се по-близо, за да видя надписа най-долу.
„Шейсет години на този свят и любовта ми към теб ще бъде вечна.
Мъжът на снимката бе седнал във фотьойл, а до него се виждаше метална проходилка. Женвиев бе приседнала на подлакътника, навела се, за да го целуне по бузата, а той се бе усмихнал широко право в обектива. Изглеждаше ужасно стар. На нея никой не би й дал повече от двайсет. Двамата обаче изглеждаха влюбени както в деня на сватбата.