Трепнах, когато чайникът засвири на печката. Бях забравила къде се намирам и се бях потопила в историята им — история, пълна с любов и щастие, но завършила трагично, както в творба на Омир.
Когато се върнах в хола, понесла поднос с чайник и чаши, Жул крачеше напред-назад и говореше по мобилния си телефон, за да съобщи новината на приятелите им.
Женвиев седеше на канапето, отпуснала глава на рамото на Венсан, загледана невиждащо в пространството.
Гаджето ми ме гледаше с потъмнели очи, докато пресичах стаята, за да оставя подноса на масичката пред тях. На лицето му се изписа гримаса на болка и аз разбрах, че мислим за едно и също. Историята на Женвиев и човешкия й съпруг един ден щеше да се повтори и при нас.
5.
Бяхме на гробището, сред надгробните камъни и плочи, четирийсет и няколко мъртви и аз. Двама от останалите опечалени дори бяха полагани в ковчези, погребвани дълбоко в пръстта на Франция, преди Жан-Батист или друг като него, който притежава „прозрението“, да ги изрови.
Както ми обясни Венсан, бъдещият ревенант излъчва светлина като от фар, която блести право към небето и могат да я видят единствено онези ревенанти, които притежават дара да виждат аурата на останалите. Ако човекът с прозрение стигне до трупа, преди да се събуди след трите дни на трансформация — ако осигурят храна, вода и подслон за будния ревенант — се ражда нов безсмъртен. Ако ли не… „прах при прахта, пепел при пепелта“.
Въпреки че Филип не бе изпълнил изискването за ревенант да умре вместо друг, Женвиев не желаеше да рискува и изчака четвъртия ден след смъртта му, за да го погребе. Сега бе коленичила до гроба, наметната с черна пелерина, и хвърляше букети бели цветя върху ковчега.
— Единствено теб обичам — прозвуча приглушеният глас на някакво момиче зад мен. Венсан ме бе оставил сама, за да бъде до Женвиев, и сега загреба с ръка шепа пръст и я хвърли сред цветята, преди да отстъпи мястото си на следващия опечален. Обърнах се и видях, че Виолет е застанала до мен.
— Какво каза?
— Ситните бели цветчета, които Женвиев хвърля, се казват арбутус, ягодово дърво. — Видя объркването ми и се поправи: — Все забравям, че днес вече не преподават езика на цветята. Това беше един от най-важните елементи в образованието на истинската дама. Всяко цвете носи отделно значение. А арбутус означава „Обичам единствено теб“. Женвиев сигурно знае и затова ги е избрала за голямата си любов.
Кимнах мълчаливо.
— Истинска трагедия — продължи тя със старомодния си начин на изразяване. Понякога ми беше трудно да разбирам какво се опитва да каже, защото думите й звучаха така, сякаш цитираше Шекспир, но на старофренски. — Защо му трябва на някого да се подлага на подобна мъка е наистина необяснимо за мен. Че тя не можеше да очаква друго освен мъка, след като се е обвързала с човек.
Думите й прозвучаха остро, но след това Виолет се обърна към мен, ахна и се ококори.
— Кейт. Много се извинявам! Така добре се вписваш сред останалите ревенанти, че съвсем забравих, че не си една от нас. А нали вие двамата с Венсан сте… — Тя се опита да намери подходящите думи.
— Заедно — заявих троснато.
— Да, разбира се, заедно. Това е много… приятно. Моля те, забрави казаното.
Виолет изглеждаше така, сякаш бе готова да се разплаче, толкова се смути. Докоснах рамото й с ръка.
— Не се притеснявай. Наистина няма защо. Понякога и аз забравям, че двамата с Венсан сме различни. — Това бе лъжа, защото почти нямаше миг, в който да не мисля за въпросната разлика. Само че тя ми се стори наистина сломена и след като кимна с облекчение, пристъпи напред, наведе се, загреба шепа пръст и я хвърли в гроба.
Последва кратко раздвижване, Венсан вдигна ръка, за да накара опечалените да замълчат, тъй като бяха започнали да си говорят.
— Извинете ме, приятели — провикна се той. — Женвиев искаше да каже нещо, но ме помоли да я заместя. Двамата с Филип са имали любим откъс от романа „Животът и мненията на Тристрам Шанди“8. Тя каза, че им е помагал да приемат фактите.
Той прочисти гърлото си и зачете:
— „Времето лети прекалено бързо… дните, часовете… прелитат над нас като леки облаци във ветровит ден и никога повече не се връщат — всичко отминава — докато навиваш на пръста си тази къдрица — виж, тя посивя…“