Венсан вдигна глава, срещна погледа ми, след това ми се стори разтревожен, но обърна страницата и продължи:
— „Всеки път, когато целуна ръката ти за сбогом, всяка последвала раздяла, са прелюдии към другите раздели, които ни предстоят!“
Сърцето ми затуптя. Не говорех символично. Този път усетих истинска болка. Този откъс сякаш бе написан за нас с Венсан. Най-ужасният ми страх за бъдещето бе описан в литературата и звучеше като погребална песен.
„Все едно е писано за нас“ — помислих си отново. Каквото и да се случеше, сякаш бяхме обречени от съдбата. Дори Венсан да издържеше агонията, която щеше да изпита, като се въздържаше от умиране, и да остарееше с мен, някой ден щеше да е като Женвиев, красив тийнейджър, застанал до гроба на старата си любима.
„Защо изобщо се замислям, че ще остарея с някого — възропта вътрешният ми глас и аз се почувствах като безволев идиот. — Аз съм още тийнейджърка! Откъде мога да знам какво ще стане след пет години, камо ли след шейсет?“ Но не можех да прогоня подобни мисли. Трагедията бе истинска, тя щеше да се стовари съвсем скоро, а аз нямаше да успея да я предотвратя с разумно обяснение.
Неразумна мъка нахлу отрано в сърцето ми и извика сълзи в очите ми. Трябваше да се махна веднага. Налагаше се да се отдалеча от мястото, което напомняше какъв е крайният резултат на всеки смъртен. Заотстъпвах бавно назад с надеждата никой да не забележи, че се измъквам.
Щом се отдръпнах от групата, закрачих бързо и само за секунда спрях, за да погледна през рамо. Никой не забеляза, че си тръгвам. Всички наблюдаваха Венсан, сега вече скрит от морето от черни костюми. Самата аз се изгубих за момент сред тълпата от туристи, които държаха карти, за да открият гробовете на известни личности.
— Едит Пиаф, два гроба напред и един надясно — провикна се гид, повел група американски тийнейджъри. „Допреди година това можеше да съм аз“ — помислих си и погледнах усмихнато, безгрижно момиче на моята възраст. Продължих с тях, докато не се озовах на безопасно разстояние от погребението.
Изобщо не се интересувах в каква посока вървя. Навлизах все по-навътре сред гробовете. Заръмя студен дъжд, който като ледени стрелички пареше кожата ми и аз се прикрих зад готическа скулптура издялана в камък. Покривът се поддържаше от колони. Скрих се от дъжда, но не и от ледения вятър. Свих се до обрасъл с бурени гроб, над който бдяха две статуи, полегнали една до друга, ръцете им стиснати във вечна молитва на мраморното ложе. След като се зачудих известно време, си спомних къде се намирам — бях спирала тук, когато идвах с мама. Това беше гробницата на Абелар и Елоиз9. „Колко символично — помислих си, — че тъкмо днес се озовах на гроба на най-известните френски влюбени, чиято връзка е завършила трагично.“
Седнах в основата на статуите, притиснала колене към гърдите си, загърнах и краката си с палтото, за да се защитя от студа и дъжда. От месеци не се бях чувствала толкова самотна. Избърсах лицето си с ръкава и се съсредоточих над настоящия момент. Защо се страхувах толкова?
Взех лъскав черен камък от основата на гроба и го запрехвърлях в дланта си, докато не се затопли. След това го оставих до крака си, за да маркира първа точка от списъка ми със страхове. Дори Венсан да успееше да се въздържи от смърт, той щеше да търпи емоционална и физическа болка десетилетия наред. Беше жестоко и егоистично от моя страна да го карам да понася подобно нещо, и то единствено заради моята слабост.
Взех друг камък и го оставих до първия. Ако Венсан не можеше да се въздържи, щеше да ми се наложи да се сблъсквам с призрака на обезобразения му труп всеки път, когато умреше заради някого.
Сбърчих чело и поставих лъскав камък номер три. Ако дори след като успеех да остана с него и се научех да живея с травмата на многобройните му смърти, той щеше да ме наблюдава как старея. Накрая пък щях да умра.
Трите черни камъка приличаха на елипси и чакаха следващата ми стъпка. Да, можех да добавя към списъка на страховете си и основния страх на ревенантите. Някой злобен нума като Люсиен можеше да преследва Венсан и да го унищожи. Следващия път може би щеше да успее. Тогава аз щях да остана сама.
„Престани, Кейт“ — казах си. Смъртта и старостта бяха далече, щях да се справя с тях, когато им дойдеше времето, и то ако останехме заедно. Реално погледнато, изобщо не беше сигурно дали това време ще настъпи, независимо колко ми се искаше. Смъртните двойки срещат много трудности, докато уредят живота си.
Останалите няма никакъв смисъл да се чудят какво ли ще се случи. Ако не се опитвах да надничам в бъдещето, щях да се справя с настоящето. Досега се справях… изключвам последния час, час и нещо.
9
Герои на епистоларната митология, той на трийсет и девет, известен парижки философ с невероятно обаяние, а тя на седемнайсет, забележително красива и необичайно образована според средновековните разбирания, женят се след раждането на сина им; по-късно, след като е кастриран, той става монах, а Елоиз щом научава за трагичната му съдба, става монахиня. — Б.пр.