„Остани в настоящето“ — помислих си. В настоящето отношенията ни с Венсан бяха чудесни. В момента обаче единственото ми желание беше да се прибера вкъщи. Вземането на най-обикновено решение ми даде увереност, че контролирам нещата. Изправих се и започнах да пиша есемес на Венсан, за да му кажа, че съм си тръгнала.
Тъкмо избирах името му, когато чух пропукване на съчки. Напрегнах се и се огледах, но видях единствено сиви надгробни плочи и статуи.
Някакво движение привлече погледа ми. Видях загърната в плащ фигура да се показва иззад гроб на няколко метра от мен и усетих как ме завладява необяснима паника. Не виждах лицето, но косата бе къдрава, тъмнокестенява и леко прошарена. Човекът беше висок колкото мен. Погледът ми отбеляза всичко това за секунда и аз автоматично превключих на готовност за бой, прецених как да се защитя най-добре срещу противник с неговия ръст и тегло.
Без дори да поглежда към мен, той се обърна и пое между гробовете. Въздъхнах облекчено и в същия момент забелязах друг мъж. Беше облечен в дълго кожено палто и се отдалечаваше от мен. Не вървеше към мен. Беше мъж. Не беше чудовище. Упрекнах се, че се стряскам от едно нищо.
Наблюдавах го как се отдалечава и се изправих. Отново насочих вниманието си към мобилния, за да довърша есемеса, когато силна ръка сграбчи рамото ми.
Извиках и се обърнах. Две тъмносини очи ме наблюдаваха гневно.
— Какви ги вършиш, Кейт? — попита задавено Венсан.
— Аз ли? Ти едва не ми докара инфаркт, като се промъкваш така! — Притиснах ръка към гърдите си, сякаш така щях да успокоя полудялото си сърце.
— Не съм се промъквал — отвърна студено той. — Дори нямаше да разбера, че си тук, ако Гаспар не спеше. Върна се при мен, след като те проследил. Можеше да си навлечеш големи неприятности.
Венсан не знаеше колко съм се стреснала от мъжа в коженото палто, но страхът ми се преобрази в гняв.
— Опасност ли? Тук? Посред бял ден? И какво ме заплашва? Луди фенове на Джим Морисън ли? Може би падащи надгробни плочи?
— Нума.
— Престани, Венсан, моля те! Намираме се насред туристическа атракция. „Пер Лашез“ е Дисниленд на мъртвите. Тук няма да се появи Бъфи, вампирите няма да се надигнат от гробовете в мига, в който си обърна гърба.
— Кейт, в момента сме в бойна готовност. Никой не знае къде са нума или какво замислят. Те дебнат точно такова събитие, за да ни нападнат. Десетки ревенанти на едно място. Това е сбъдната мечта за тях. Затова дойдохме въоръжени. — Той отметна палтото си, за да ми покаже меча на кръста и ножовете на бедрата.
Млъкнах.
— Защо тръгна сама?
Останах загледана в него за момент, след това погледнах статуите до нас — нещастните влюбени, легнали един до друг. Венсан се обърна, за да види какво гледам, и веднага се досети. Затвори очи, сякаш искаше да изолира образа им.
— Трябваше да си тръгна от погребението, Венсан. Просто не издържах… — започнах да обяснявам, но тъгата, дъждът, студът и страхът ме връхлетяха изведнъж и думите заседнаха в гърлото ми.
— Разбирам — рече той, прегърна ме и ме поведе настрани от гроба. Обърна ме към себе си. — Тук е кучешки студ, а ти си мокра. Да си вървим.
Не се сдържах и погледнах през рамо. Нямаше и следа от мъжа с пелерината — той отдавна си беше тръгнал — но след като Венсан спомена нума, се запитах защо реагирах така бурно, когато видях онзи. Възможно ли бе нума да са ме проследили, докато съм се лутала между гробовете?
Вече нямаше значение. Ако кажех на Венсан, той щеше да полудее. Затова прогоних съмненията и се притиснах към него.
6.
Преди да се запозная с Венсан, дните ми минаваха като визуалната метафора от някой филм, който показва как страниците падат от календара. Напоследък обаче всеки ден ми се струваше значим — когато Венсан се запозна с баба и дядо, първата ни среща, когато отидохме на кино („Светият Граал“. Венсан спечели червена точка, като цитираше най-хубавите моменти на английски заедно с мен). Първата ни Нова година заедно.
Днес беше последният ми ден на свобода, преди училището да започне след празниците, и оставаше точно година и един срок, преди гимназиалното ми образование да приключи. Значи и този ден ставаше важен. Затова имах намерение да го посветя на онова, което обичах най-много.
Заслизах по скърцащото дървено стълбище, завладяна от възторг. Целият ден се беше ширнал през мен като нова страна, която очакваше да бъде изследвана, при това с любимия човек.