Видях го веднага щом излязох. Поклатих глава, неспособна да повярвам. Затичах към парка през улицата и отворих металната порта.
— Какво правиш? Мислех, че ще ходим на закуска — засмях се аз и посочих одеялото за пикник, върху което той се беше изтегнал, поставил ракитова кошница и термос отстрани.
— На това му се казва „излизане“ — отвърна Венсан, очите му бяха скрити зад огледални очила.
Ленивата му усмивка оказа обичайното си въздействие върху мен. Сякаш невидима ръка стисна вътрешностите ми. Стисна ги с всички сили. Всеки път ставаше така и ми се приискваше моментът да застине и да остане непроменен до края на живота ми.
„Дишаш, после издишаш“ — напомних си аз. Откъснах поглед от лицето му и забелязах, че той е с топло палто, топъл шал и си е сложил плетена шапка, а тъмната му коса се подава отдолу. Отпусна се назад на лакти върху одеялото, проснато на замръзналата трева.
— Дай да се разберем. Ще си направим пикник през януари в този кучешки студ, така ли? — Дъхът ми излезе на топъл облак, докато стоях изправена над него, сложила ръце на кръста.
Той свали очилата и закачливите искрици в очите му ме предупредиха, че замисля нещо.
— Мислех си да посветим деня на неща, които не сме правили никога досега. Никога не съм ходил на пикник през януари. Ами ти?
Поклатих глава и малко учудено седнах на одеялото до него.
— Супер — реши той. — Тъй като трябва да е нещо, което никой от нас не е правил досега, това се брои.
Погледнах хората, които минаваха покрай нас — главно бизнесмени с куфарчета и туристи с раници, решили да излязат рано. Всички ни наблюдаваха, сякаш бяхме част от подвижен цирк, а ние бяхме гвоздеят на програмата. Неколцина дори се изсмяха на глас.
— Дано нямаш нищо против зрителите — рече Венсан, след това се наведе напред, пое лицето ми в ръце и ме целуна.
— Ще го преживея — ухилих се и потръпнах, когато той ме пусна.
— Пикникът обаче ще бъде бърз — обеща той, развърза шала си и го уви върху моя.
Ядохме кроасани, опечени точно както ги обичах: хрупкави отвън, въздушни отвътре, в средата съвсем мекичка. Кафето с мляко ме стопли, а след това отпих от прясно изцедения портокалов сок, докато Венсан ми разказваше как Шарл и Шарлот се настанявали на юг.
— Смятахме да отидем, за да им занесем още багаж, но Жан-Батист твърди, че имал нужда от мен тук — оплака се Венсан.
— Кофти е да си заместникът на Жан-Батист.
— А, значи си научила? — попита развеселено той. — Да не би братята да са ме обсъждали зад гърба ми?
— Ами да. Жул каза нещо онзи ден. Спомена още, че си герой. Това ми е много интересно. — Приведох се любопитно напред, облегнах се на лакти и забелязах как изражението на Венсан издаде ужаса му.
Той закри очите си с ръка и изпъшка:
— Пак се започва.
— Това пък какво означава? — попитах аз, заинтригувана от реакцията му.
Той полегна назад на одеялото и впи поглед в сивото зимно небе над нас.
— Има едно древно пророчество, написано от ревенант по римско време. Според него един от нас ще ни поведе срещу нума и ще ги победим.
— Това какво общо има с теб?
Венсан погледа небето още секунда, след това се обърна на една страна, за да ме погледне.
— Жан-Батист си е наумил, че аз съм героят на братството.
— Защо?
— Кой знае? Сигурно, защото издържах толкова дълго, без да умра. По този начин, изглежда, доказвам, че съм по-силен от останалите на моята „възраст“. Цялата тази работа обаче е прекалено неясна. Въпреки че всички са чували за пророчеството, никой не знае какво точно означава.
— Говориш така, сякаш не си ти — рекох и изпитах облекчение. Да излизам с ревенант бе огромна стъпка и без да се налага да се питам дали той не е главнокомандващият на ревенантите.
— Според мен всичко това са пълни дивотии, а и няма значение. Онова, което е писано, ще стане, независимо дали някой знае за него предварително или не. Притеснява ме обаче, че Жан-Батист говори на хората. А няма нищо по-стряскащо от това всички да те наблюдават и да чакат мига, в който ще се превърнеш в немъртвия месия.
Разсмях се, Венсан ме прегърна и отново ми отправи онази усмивка, с която ме покоряваше. Целунах го — дълга, топла целувка, която прогони студа — след това се отпуснах назад и го попитах сериозно: