— Нали ви казах, че съм добре — настоя любезно Венсан. Начинът, по който придържаше ръката си, издаваше, че съвсем не е добре.
Полицаят го погледна колебливо.
— Трябват ни показанията ви — рече най-сетне.
— Може ли да почакаме в патрулката?
— Да, разбира се — отвърна човекът и даде знак на партньора си да ни придружи. Отдалечихме се от развълнуваната тълпа към единия автомобил. По пътя метнах балтона на Венсан на раменете му.
Настанихме се на задната седалка и ченгето затвори вратата. Най-сетне останахме сами и аз се обърнах към Венсан, който притискаше кърпичката ми към челото.
— Наистина ли си добре? — попитах го и вдигнах ръка, за да преместя неговата от раната. — Може да се наложи да те шият.
— Имаш ли огледало?
Подадох му пудриерата от чантата си и той я вдигна към светлината, за да огледа раната.
— Стягаща лепенка ще бъде предостатъчна.
— Нещо друго?
— Май съм си натъртил ребрата. Жан-Батист ще повика лекар веднага щом се приберем. След две седмици ще заспя и тогава тялото ми ще се излекува. Наистина Кейт, честна дума, добре съм.
Той отпусна глава назад и затвори очи.
Аз сложих глава на рамото му, прехвърлих ръка през гърдите му и се запитах какво ли щеше да бъде, ако нещо се беше объркало.
Ами ако Венсан не беше успял да се справи достатъчно бързо и някой от хората на пешеходната пътека загинеше? Ами ако в опита си да се качи на камиона бе прегазен? Вместо да седя на задната седалка в патрулката, сега щях да съм коленичила над размазаното му тяло. Той бе на крачка от смъртта. Беше наистина близо.
Затворих очи и се опитах да се съсредоточа над онова, което се случваше наистина, вместо над онова, което можеше да се случи.
7.
Чакахме в полицейското управление повече от час, преди да дадем показания. Официалното разследване вече бе започнало и полицаят, който най-сетне се появи, обясни, че са открили документ в портфейла на шофьора, който показвал, че е епилептик. След като се свързали със съпругата му, тя признала, че напоследък бил престанал да си пие лекарствата.
— Беше в безсъзнание, когато се качих на камиона — потвърди Венсан.
— Бил е в безсъзнание и е седял зад волана ли? — попита полицаят, докато записваше в бележника си.
— Не. Беше отпуснат на една страна, лежеше на седалката. Кракът му не беше на педала за газта.
Три малки стягащи лепенки красяха челото на Венсан, след като парамедиците се бяха намесили, докато седяхме на задната седалка на патрулката. Когато полицаят вдигна глава от бележника си, Венсан докосна предпазливо раната.
Човекът го видя и затвори бележника.
— Казаха да не ви задържам дълго. Извинете, че ви забавихме. Непростимо е от наша страна.
От начина, по който човекът се разбърза, опита се да ни настани по-удобно и ни даде вътрешна информация за разследването, предположих, че Жан-Батист вече е разговарял с някого от познатите си в полицията.
— Въпреки че няколко пъти отказахте да ви закараме в спешното, според мен трябва да ви прегледа лекар — продължи загрижено полицаят. — Най-малкото, за да зашие раната на главата.
— Благодаря, господин полицай. Единственото ми желание е да се прибера у дома. Случката ме извади от равновесие. — Едва сдържах усмивката си, докато Венсан се преструваше на най-обикновено деветнайсетгодишно момче.
Полицаят кимна, остави химикалката върху тефтера и заобиколи бюрото, за да се изправи пред нас. Протегна ръка, но когато Венсан се намръщи при опита да вдигне своята, човекът бързо я отдръпна и вместо това го потупа внимателно по рамото.
— Просто исках да ви поздравя за проявеното днес геройство, господин Дютертр.
Стиснах устни, за да потисна поредната усмивка. Венсан изглежда се беше превърнал в професионалист при създаването и използването на фалшиви самоличности.
— Обещайте ми да го заведете на лекар — обърна се полицаят към мен. — Още днес.
Кимнах и последвахме униформения по подобните на лабиринти коридори, а когато излязохме във фоайето, отново си стиснахме ръцете.
— Да вървим — подкани ме Венсан, когато стигнахме входната врата и заслизахме по масивното стълбище пред управлението. Настанихме се веднага на задната седалка на автомобила, който ни очакваше.
— Гаспар ни разказа за акробатичните ти постижения, Венс. Съвсем ала Джеймс Бонд. Браво — рече Амброуз и потегли. Венсан отпусна с въздишка глава на рамото ми. — Как си, мой човек? В клиниката или вкъщи?