— Май ти трябва нещо по-убедително от това мизерно стоманено острие, за да ме надупчиш — охлади той ентусиазма му и с два пръста покани Венсан да се приближи.
Затворих вратата на душкабината и завъртях кранчето, а след това си оставих малко време, докато наблюдавах как мощните струи избликват от душа и ме обгръща облак пара. Болките от натъртванията преминаха под горещата вода.
„Невероятно“ — помислих си аз за хиляден път, присетила се за паралелния свят, в който се движех. На няколко пресечки оттук, в самото сърце на Париж, водех съвършено нормален живот със сестра си, баба и дядо. А ето че се биех с мечове с мъртъвци… добре де, ревенанти, така че не бях права, като ги наричах мъртъвци. Откакто се преместих в Париж, тук бе единственото място, където се чувствах желана и добре приета.
Заслушах се в шума на двубоя, който долиташе в малката кабинка с ламперия от бор, и се замислих над причината да съм тук. Венсан.
Запознахме се миналото лято и аз яко хлътнах по него. След като открих какъв е, след като разбрах, че ревенант означава да умира отново и отново, аз му обърнах гръб. Откакто родителите ми загинаха преди година, да съм сама ми се струваше по-безопасно, отколкото нещо или някой непрекъснато да ми напомня за преживяната болка.
Само че Венсан ми направи предложение, на което не успях да устоя. Обеща ми да не умира. Поне не и нарочно. Това обаче е в пълно противоречие с всяка клетка на тялото му. Подтикът на ревенантите да загинат, докато спасяват безценните човешки „обекти“, е по-силен и неустоим отколкото при наркоманите. Венсан обаче е убеден, че ще се справи. Заради мен.
А пък аз се надявам да успее. Не искам да му причинявам болка, но добре познавам недостатъците си. Вместо да скърбя за загубата му многократно, предпочитам да го напусна. Да си отида. И двамата знаем, че е така. Той може и да е технически мъртъв, но смея да твърдя, че това е единственото разрешение, с което можем и двамата да живеем.
2.
— Качвам се горе — провикнах се аз.
— Идвам веднага — отвърна Венсан и за частица от секундата измести поглед към стълбите, където бях застанала. Гаспар се възползва от възможността, за да избие меча от ръцете му и той издрънча на пода, а любимият ми разбра, че е сразен.
— Никога…
— … не отделяй очи от битката — довърши той вместо Гаспар. — Знам, знам. Признай обаче, че Кейт умее да разсейва хората.
Гаспар се усмихна кисело.
— За себе си говоря.
— Не й позволявай да те разсейва, когато се наложи да й спасяваш живота — сряза го Гаспар, подпъхна пръстите на краката под ефеса на падналия меч и с едно бързо движение го запрати към Венсан.
— Двайсет и първи век е, Гаспар — разсмя се Венсан и стисна меча в дясната си ръка. — Благодарение на твоето обучение Кейт ще може да спаси моя живот. — Той ми отправи широка усмивка и изви многозначително вежди.
Аз се разсмях.
— Съгласен съм — призна Гаспар, — но само ако успее да навакса половината век тренировки, които ти вече имаш зад гърба си.
— Работя по въпроса — провикнах се аз, преди да затворя вратата след себе си и да заглуша дрънченето на метал.
Отворих летящите врати, влязох в просторна, приятна кухня и вдъхнах аромата на прясно опечен сладкиш. Жан се бе навела над сивия гранитен плот. Работеше като готвачка и икономка, но се държеше по-скоро като грижовна майка. Също като майка си и баба си тя се грижеше за ревенантите от десетилетия. Раменете й потръпваха едва забележимо, докато довършваше украсата на шоколадовата торта. Докоснах я по ръката и тя се обърна към мен. По лицето й блестяха сълзи, които тя безуспешно се опита да скрие.
— Добре ли си, Жан? — ахнах аз. Веднага разбрах, че нещо не е наред.
— Шарлот и Шарл са като мои деца — изрече тя.
— Знам — отвърнах и я прегърнах през широката талия, след което отпуснах глава на рамото й. — Те не си отиват завинаги. Нали Жан-Батист каза, че ще се върнат, след като Шарл си прочисти мислите. Няма да е дълго.
Жан изпъна гръб, двете се спогледахме и се разбрахме без думи. Напротив, ще бъде дълго, може би дори завинаги. Момчето бе много объркано.
Собствените ми чувства към него бяха объркани. Той се бе държал с мен враждебно още от самото начало, но след като Шарлот обясни защо, аз изпитах искрено съжаление към него.
Сякаш прочела мислите ми, Жан веднага се опита да го защити:
— Вината не е негова. Той не е искал да застраши никого, нали?