— Кофти ми е. Сигурно съм спукал някое ребро, но не ми трябва лекар. — „Браво — помислих си аз и се почувствах малко обидена. — А на мен ми каза, че реброто било натъртено.“ Нямаше ли най-сетне да престане да ме защитава от суровата действителност на живота, който водеше?
— Кога ще бъде големият сън? — попита Амброуз.
— Има още две седмици — отвърна той.
Амброуз вдигна поглед към приятеля си в огледалото за обратно виждане.
— Раната на главата ще почака ли дотогава?
— Добре съм. Честна дума.
Амброуз сви рамене.
— Жалко, че не ни остават белези. Този белег щеше да вдигне рейтинга ти по мъжество поне със сто процента. Момичетата по улиците щяха да припадат, щом го зърнат.
Наведох се напред и го пернах игриво по рамото.
— Не че Венсан ще забележи — рече Амброуз и вдигна примирено ръка. — Просто това бе първото, което ми дойде наум. Поне при мен щеше да е така, ако бях на негово място.
Поклатих глава и се разсмях.
— Непоправим си. Наистина си непоправим, Амброуз.
Той ми отправи ослепително бялата си усмивка.
— Старая се, Кейти-Лу.
В „Ла Мезон“ група ревенанти се бяха събрали, за да обменят информация за нума с Виолет, и когато пристигнахме, всички се скупчиха около нас, за да научат от първа ръка как е протекло драматичното спасяване. Заради подробния разпит, на който бяхме подложени и богатия бюфет, който Жан подготви, бе късен следобед, когато двамата с Венсан най-сетне останахме сами.
Разположихме се в неговата стая, на канапето пред пропукващия огън в камината. Венсан бе затворил очи и изглежда се беше унесъл.
Не исках да го будя, но имаше нещо, което ме измъчваше още от сутринта.
— Знам, че си изморен, но може ли да поговорим? — попитах и пригладих косата му.
Той отвори едното си око и ме погледна уморено.
— Да се плаша ли? — попита шеговито.
— Не — започнах аз, — става въпрос за днес сутринта…
Прекъсна ме дискретно почукване на вратата. Венсан изви очи и извика:
— Сега пък какво?
Вратата се отвори и Артур надникна в стаята.
— Моля те да ме извиниш. Виолет има още един въпрос за обезглавяването на Люсиен… — започна той.
— Вече разказах на Виолет дори най-малките подробности от сблъсъка с нума — изпъшка Венсан. — Искам да прекарам един час насаме с Кейт, след това ще дойда при вас и ще ви кажа всичко, което знам. Моля те, Артур.
Артур кимна, намръщи се и затвори вратата. Венсан ме погледна, понечи да заговори, след това поклати глава и стана.
— След пет минути някой друг ще пристигне и ще започне да досажда. Да отидем някъде другаде. Облечи си палтото.
— Имаш ли достатъчно сили, за да излезеш? — попитах аз, докато той си обличаше палтото и вадеше одеяла от един шкаф.
— Няма да излизаме. Ще се качим горе. — Стисна ръката ми и ме поведе към втория етаж, след това се качихме по тясно стълбище, закътано в дъното на коридора.
— Какво е това? — ахнах аз, когато излязохме през една капандура на покрива. Бели коледни светлини се включиха и осветиха градина с мебели — маси, столове и шезлонги.
— Тук прекарваме вечерите си през лятото. По-хубаво е, отколкото в градината долу. Не е толкова сенчесто. Подухва ветрец. А и гледката си я бива.
Градът се беше ширнал пред нас, зимният залез настъпваше рано. Въпреки че бе едва пет, небето вече се променяше от бонбоненорозово в яркочервено, типичния за зимен Париж ранен залез. По сградите започваха да трепкат светлини.
— Тук е истинско вълшебство — въздъхнах аз, опиянена от красотата на гледката.
Най-сетне откъснах очи от гледката и се обърнах към Венсан, застанал до мен с ръце в джобовете.
— За какво искаше да говорим? — попита той и на лицето му се изписа загриженост.
— Сега пък какво има? — полюбопитствах аз. — Струваш ми се притеснен.
— Вече знам, че когато поискаш да говорим по някой въпрос, вместо да ми кажеш какво те тревожи, съм загазил.
Усмихнах се, стиснах ръката му в своята и го привлякох по-близо.
— Така е. Добре, просто се питах… днес сутринта се питах, преди да хукнеш към камиона… Стори ми се, че се поколеба. Имах чувството, че се опитваш да вземеш решение, а аз бях част от въпросното решение.
Венсан мълчеше, изчакваше сама да стигна до заключение.