— Първата ти мисъл беше да се спуснеш към пешеходците, да ги изблъскаш от пътя, нали?
— Това беше инстинктивно. — Наблюдаваше ме напълно безизразно. Не можах да разбера какво мисли.
— Защо не го направи? — попитах.
— Защото имаше голяма възможност да умра, ако го направя. А съм ти обещал да не умирам.
Въздъхнах, изненадана, че съм забелязала как чакам отговора му със затаен дъх.
— Тъкмо от това се страхувах, Венсан. Колебанието ти струва няколко секунди. Ами ако точно те бяха важните?
— Да, но не бяха, Кейт — отвърна с неудобство той.
Плъзнах ръка в неговата и двамата пристъпихме към дървените шезлонги, опрени на тухлената стена.
— Венсан, за онова, за което се бяхме разбрали — нали помниш какво ми обеща — съжалявам още от началото, защото мислех, че ще ти бъде трудно…
— Казах ти, че ще издържа — прекъсна ме той и се намръщи.
— А пък аз ти казах, че ти имам пълно доверие. Независимо дали ще успееш да издържиш или не… имам чувството, че не е редно да го искам от теб.
— Не си го искала. Аз сам предложих — настръхна той.
— Знам — натъртих аз. — Сега ме остави да говоря.
Той седна и зачака да чуе. Стори ми се много нещастен.
— През всичкото време се притеснявах какво означава за мен обещанието ти да не умираш. Мислих и какво означава за теб. Само че нито за миг не ми мина през ум какво би могло да означава за хората, чийто живот е изложен на риск. Някой може да умре заради капризите ми, Венсан, заради моята слабост.
Той се наведе напред и потри чело, стисна очи, след това ме погледна.
— Кейт, не е слабост да бъдеш травматизирана от смъртта, особено след като си преживяла смъртта на родителите си. Не е никаква слабост да искаш нормална връзка, в която не се налага да гледаш как гаджето ти го отнасят в чувал за трупове по два пъти в годината. Никой няма да умре заради теб. Аз мога да спасявам хората и без да умирам. Просто се налага да бъда по-предпазлив.
— Да, но днес трябваше да пренебрегнеш инстинктите си. Това не е ли рисковано?
— Честно казано, Кейт, рисковано е. Само че аз успях да измисля план Б. Нали сама видя… беше дори добре да спра камиона, защото в противен случай щеше или да блъсне кола, или някой друг, ако беше продължил напред. Така че в този случай следването на инстинкта се оказа нещо добро. — Погледна ме така, сякаш опитваше да убеди сам себе си.
Поколебах се.
— Може би затова Жан-Батист не поощрява връзките между хора и ревенанти. Накрая се стига до този момент, нали? Ако си загрижен за мен, тогава се разсейваш и не можеш да спасяваш хората.
Венсан се намръщи.
— За мен ти означаваш много повече от когото и да било и нямам намерение да се извинявам, че е така.
Усетих хладна тръпка.
— Да не би да искаш да кажеш, че моят живот е по-ценен, отколкото на други, че моят живот се равнява на живота на други двама, които си могъл да спасиш, ако не се притесняваше за мен, така ли? Защото ако е така, няма да го понеса.
Венсан отново стисна ръката ми.
— Кейт, колко продължава човешкият живот?
— Не знам… осемдесет, може би деветдесет години.
— Ти си на седемнайсет. Ужасно е, но трябва да го кажа…
Постепенно се сетих какво има предвид.
— Остават ми още шейсетина години живот. Не повече. Значи ти трябва да издържиш през това време.
Мълчанието му беше равносилно на потвърждение.
— През тези години шансовете човек да умре, защото аз не искам да се жертвам, са минимални, да не кажа никакви. Винаги съм със себеподобните си и ако попаднем в ситуация, в която трябва да избирам между живота и смъртта, те ще се жертват.
— От моя гледна точка времето, което имаме с теб, е кратко. След това… аз мога да прекарам края на вечността, като наваксвам изгубеното време, ако предпочиташ така да го възприемеш.
Седяхме мълчаливо, образите, провокирани от думите му, бяха твърде смущаващи, за да говоря за тях на глас.
— Добре — заявих най-сетне. — Дори да е така, Венсан, остава фактът, че ти ще прекараш остатъка от живота си в страдания. Извинявай, но това съвсем не звучи като прекрасен живот. Честно казано, имам желание да прекратя споразумението ни.
Той се ококори.
— В никакъв случай.
— Не искам да се противопоставяш на природата си заради мен. Не желая да гледам как страдаш. Ти умираш в името на хората — както ти е отредено — и това е най-лесното разрешение за цялата тази каша. Аз съм силна, Венсан. Мисля, че мога да понеса последствията. — Гласът ми потрепери и ме издаде.