Не обърнах особено внимание на грифони, еднорози и русалки, но накрая попаднах на страница с илюстрация на двама мъже. Единият имаше зло лице, а от главата на другия излизаха лъчи, сякаш грееше. Статията бе озаглавена „Ревенант: Бардиа/Нума“.
Тръснах изумено глава. Знаех си, че мога да разчитам на дядо да разполага с книга, в която има илюстрации на немъртви създания, които толкова внимателно крият съществуването си, че съвременният свят дори не е чувал за тях.
Тръпка на вълнение плъзна по гърба ми, докато се опитвах да разчета краткия параграф под заглавието. Само че освен първите три думи не разбрах нищичко. Съжалих, че не записах латински след първата година. Извадих лист от принтера на дядо и внимателно преписах текста. Когато приключих, върнах книгата на мястото й, грабнах латинския речник на дядо от рафта със справочници и се затворих в стаята си.
Заради шантавите глаголни времена на латински и факта, че словоред липсваше, ми отне много време, докато работех над краткия текст. Най-сетне успях да преведа достатъчно, за да разбера, че ревенантите са безсмъртни и са разделени на две групи: пазителите на живота — бардиа — и противниците на живота — нума. И двата подвида бяха ограничени от „големия сън“ и „полета на духа“, и двата подвида черпеха сили съответно от спасените и погубените хора. Бе почти невъзможно да бъдат унищожени.
„Нищо ново“ — помислих си, обзета от разочарование. Единственото неизвестно беше името „бардиа“. Запитах се защо ревенантите не се наричат по този начин, още повече че думата „нума“ се използваше непрекъснато.
Отново се наведох над бележките си, за да преведа параграф, написан с дребен шрифт на дъното на страницата. Състоеше се от нищо и никакви две изречения и тях преведох дума по дума с по-голяма лекота. Докато пишех, усетих как се смразявам, а когато приключих, пръстите ми бяха вдървени.
„Горко на човека, който се натъкне на ревенант. Той е танцувал със смъртта и е изтръгнат или предаден на студената й прегръдка.“
Потръпнах и погледнах часовника, когато чух, че баба и дядо се връщат. Беше полунощ. Щях да продължа проучването някой друг път. След като открих нещо още при първия си опит, бях твърдо решена да открия още.
9.
Ваканцията свърши и аз отново бях на училище. Засега първата ми година тук се оказа лесна, а Джорджия, която учеше последен срок в гимназията, не ме оставяше самотна между часовете. Само че преживяното с Венсан и ревенантите правеше тази страна от „истинския живот“ скучна. Училището бе просто нещо, което трябваше задължително да изкарам. Дори не мислех за времето, след като се дипломирам.
Затова пък Джорджия вече бе начертала бъдещето си. През есента щеше да запише комуникации в „Сорбоната“. Освен това си имаше ново гадже, Себастиен, който не само че не беше ненормален убиец като последния, ами нямаше и криминално досие, и се оказа много приятен човек. Той, разбира се, свиреше в група. Естествено, не можеш да си никой, ако искаш да излизаш с Джорджия. Блясъкът и славата бяха най-незначителните изисквания за гаджетата й.
Двете с Джорджия се прибирахме след двудневната учебна седмица и минахме покрай кафене „Сен Луси“, когато чух, че някой ме вика. Обърнах се и забелязах Венсан на вратата на кафенето. Махаше ни.
— Надявах се да минеш оттук — рече той. Стисна ръцете ми в своите и ни поведе през препълнения салон към масата, на която се беше настанил с други ревенанти.
— Здравейте — започнах аз и се наведох, за да целуна Амброуз и Жул, докато Венсан придърпваше два стола от съседна маса и ги подреждаше между неговия и този на Виолет.
— Джорджия, запознай се с Виолет и Артур — посочих новото попълнение. — Това е Джорджия, сестра ми.
Артур кимна и се изправи официално, след което изчака Джорджия да се настани, и отново седна.
— Я чакайте да позная — рече Джорджия и го погледна изпитателно. — Ако не беше тази божествено красива маска, сигурно щеше да приличаш на пазител на някоя крипта. Ти откога си… от ерата преди Наполеон ли? Да не би да си приятел на Луи XIV?
Виолет ахна и отпусна ръка на рамото на Артур, готова да го защити. Тя може и да бе шокирана, но той се забавляваше.
Амброуз се ухили:
— Дай още назад, Джорджия. Ще стигнеш до истината, като върнеш още двеста години.
Сестра ми подсвирна, беше силно впечатлена.