— Май в днешно време трябва да се движиш сред гериатрици, ако искаш да откриеш истински джентълмен. Много ми е приятно да се запознаем, Артур.
Снежнобялото лице на Виолет поруменя.
— Греша ли или всички хора в Париж знаят самоличността ни?
Венсан й отправи чаровна усмивка.
— Джорджия разбра за нас по трудния начин. Тя беше приятелката на Люсиен.
Виолет пое дълбоко въздух.
— Значи ти си човешкото същество, на което му е забранено да влиза в къщата.
— Самата аз — потвърди Джорджия и прие забележката й през смях. — Само че аз съм на мнение, че онези, които не ме посрещат с отворени обятия, не заслужават вниманието ми.
Виолет я наблюдаваше, сякаш не разбираше и дума от казаното.
— Веднага ще преведа… Жан-Батист не желае да се мяркам, аз също не желая той да ми се мярка. Имам си по-готини приятели от надути като пуяци бивши величия от кралско време. — Джорджия изрече думите толкова спокойно и естествено, че не прозвучаха като обида, макар да не бяха никак ласкателни. Това е тя, сестра ми, царицата на дипломацията. Боже! Започваше се. Отпуснах длан върху ръката на Джорджия, тя на свой ред покри моята и погледна дръзко и предизвикателно дребната дама-ревенант.
Когато Виолет най-сетне осмисли казаното от сестра ми, се изправи рязко. Заговори тихо, така че да я чуят единствено седналите на нашата маса.
— Имаш ли представа какво правим за вас, неблагодарно човешко същество?
Джорджия сведе поглед и заоглежда ноктите си.
— Доколкото разбрах, се юркате и спасявате живота на хората, за да не се потопите в свръхестествен делириум тременс.
Секунда по-късно всички на масата избухнаха в смях. Виолет дръпна палтото си от облегалката на стола и изфуча от кафенето. Артур, който се опитваше да потисне смеха си, стана, поклони се и последва приятелката си.
— Направо ни разби, Джорджия — прошепна доволно Жул. — Виолет може да изтърпи някоя и друга дребна забележка, но не очаквай двете с нея да станете добри приятелки.
Джорджия му се усмихна заговорнически.
— Не ми е в стила да се мотая с аристократични особи.
— Какво правите, момчета? — попитах аз с надеждата да сменя темата и да накарам сестра си да млъкне. Налагаше се следващия път, когато срещна Виолет, да се извиня.
— Изпратихме Женвиев — рече Венсан и допи колата си. — Замина на юг; ще поостане при Шарлот и Шарл. Каза, че не можела да си стои вкъщи без Филип.
Кимнах, защото знаех как се чувства. Нямах търпение да се махна от къщи в Бруклин, след като мама и татко загинаха. Накъдето и да погледнех, всичко ми напомняше за тях. Все едно живеех в мавзолей.
— Сега се връщаме отново на работа. Ще разкажем на Артур и Виолет как е в Париж… Всъщност това правехме, преди да ги прогониш. — Жул намигна на Джорджия, а тя се усмихна скромно и вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора.
Когато си тръгнахме от кафенето половин час по-късно, Венсан ме прегърна през раменете.
— Ела с нас — помоли той. — Ще имаме събрание, защото днес никой не спи. Ще бъде хубаво да дойдеш.
— Ще се видим вкъщи — рече Джорджия. Тъй като не беше добре дошла в къщата, тя нямаше намерение да го поставя в неудобно положение. След като разцелува ентусиазирано момчетата, пое към апартамента на мами и деди.
Десет минути по-късно бяхме в просторното фоайе, също както преди два месеца, когато Жан-Батист раздаваше награди и наказания след битката с нума и смъртта на Люсиен: заточение за Шарл и Шарлот и моето приемане в редиците на братството, което живееше в къщата.
Двамата нови се бяха настанили на кожено канапе пред огъня; бяха приближили глави и шушукаха оживено. Изглежда се караха. Стегнах се и пристъпих към тях.
— Виолет? — повиках я аз.
Тя ме погледна, изглеждаше крехка като порцеланова чашка.
— Да? — отвърна, след това се обърна към Артур и кимна, сякаш го отпращаше. После насочи цялото си внимание към мен. Той стана и отиде при Жан-Батист и Гаспар, които разглеждаха карта в един ъгъл.
— Исках да се извиня, че сестра ми те обиди. Понякога тя се държи така. Не че я оправдавам, просто искам да знаеш, че не изпитвам същите чувства.
Виолет се замисли, след това кимна сериозно.
— Нямам намерение да си съставя мнение за теб по казаното от сестра ти. — Тя протегна ръка и докосна моята. — Как се казваше на английски… Минало — заминало. Не съм обидена — рече на старомодния си английски.
Тайничко въздъхнах облекчено.