— Може ли да седна при теб? — попитах и посочих с брадичка фотьойла до нейния.
Тя се усмихна благосклонно.
— Разбира се.
И така… Чудех се каква тема да подхвана.
— Двамата с Артур какво правихте през седмицата?
— Разхождахме се с останалите, основно с Жан-Батист и Гаспар. Те ни запознаха с парижките територии. Двамата с Артур сме идвали преди, но през последния век нещата много са се променили.
Невероятен разговор, помислих си за милионен път, въпреки че започвах да свиквам.
— Странно ли се чувстваш далече от къщи? — попитах.
— Да. Живея в Ланже вече няколко века, затова смяната на рутината ми се струва малко необичайна. Само че всичко е за добра кауза, нали помагаме на Жан-Батист да срази нума.
Тя се приближи към мен и заговори искрено, сякаш онова, за което се канеше да пита, бе важно и поверително.
— Ами ти, Кейт? Как се чувстваш, когато не си в света, с който си свикнала, и попаднеш сред безсмъртни? Иска ли ти се понякога да се върнеш към нормалния живот на човек?
Поклатих глава.
— Не. Онзи живот и без това беше приключил за мен. Поне така ми се струваше. Родителите ми починаха преди около година. Когато открих Венсан — дали той не намери мен, запитах се аз, — имах чувството, че съм мъртва.
— Странен избор за красиво, жизнено момиче. Да прекарваш времето си с немъртвите.
Понякога наистина говореше като старица.
— Тук се чувствам добре дошла — отвърнах простичко.
Тя изви съвършено оформената си вежда, кимна, след това взе ръката ми и я стисна в нещо като жест на солидарност. В този момент бяхме просто две момичета в къща, пълна с мъже.
— Събрахме ли се всички? — Жан-Батист застана пред огъня и огледа всички в стаята. — Добре — рече.
Усетих, че някой ме докосва по рамото, и вдигнах поглед към Венсан, застанал зад стола ми. Той ми намигна, след това насочи вниманието си към по-възрастния мъж.
— Всички знаем много добре, че дейността на нума западна след смъртта на Люсиен. Все едно изчезнаха. Въпросът е защо. Какво ли чакат?
— Може ли да кажа нещо? — попита Гаспар, вдигна разтреперан пръст и се обърна към нас. — Винаги в миналото са били недисциплинирани. Въпреки че Люсиен беше техен лидер, така и не успяваше да ги спре от време на време да действат индивидуално. Както вече споменах, ако може да се съди по последните им действия, подозираме, че имат нов лидер, който е в състояние да ги държи под контрол. Виолет потвърди подозренията ни. — Той махна с ръка към жената до мен, сякаш й подаваше микрофон.
— Не мога да твърдя със сигурност, защото не е потвърдено — заговори тя. — Носят се слухове. Информаторите ми споменаха за нума, дошъл отвъд океана. От Америка. Той се утвърждава като международен водач.
Чуха се изненадани възклицания. Амброуз заговори:
— Не съм чул подобно нещо. Имаме си международен Консорциум, но нума? Просто не мога да си представя. А и за тях е съвсем неестествено да работят заедно.
Виолет кимна.
— Съгласна съм, че ако се окаже истина, това е нещо безпрецедентно. Само че от онова, което чух, въпросният нума е имал огромна власт, докато е бил жив. Хората са му поверявали богатствата си, а той е измамил всички, разорил е мнозина и е докарал някои до самоубийство.
— Как е умрял? — полюбопитствах аз.
— Бил е убит в затвора — отвърна простичко тя.
— Това какво означава за нас? — попита Жул. Беше станал много сериозен.
Жан-Батист отново взе думата:
— Виолет си има информатори и се надяваме те да продължат да ни подават сведения. Можем обаче да започнем да се свързваме с други от братството, за да разберем дали друг не е чул още нещо по този въпрос. Междувременно, трябва да затегнем редици. Наблюдението ни трябва да е по-внимателно. Както вече казах на някои от вас, забраната за офанзива вече е невалидна…
Усетих как Венсан се напрегна, когато погледът на Жан-Батист спря на него. Старият ревенант замълча по средата на изречението и всички присъстващи притаиха дъх.
— Позволете да ви прекъсна — прозвуча мелодичен глас от другия край на стаята. Всички погледнаха натам. За пръв път чувах Артур да казва нещо. Досега той вечно мислеше в някой ъгъл и драскаше в тетрадката си. Останалите бяха силно изненадани от ненадейната му намеса.
Артур стрелна Виолет с поглед, а тя стисна зъби и го погледна гневно. „Добре — помислих си аз, — тази работа има нещо общо с разправията, която прекъснах.“