Шарлот кимна умислено.
— Ами Артур?
— И той е от същата епоха. Двамата са се познавали навремето. Доколкото знам, бил е един от съветниците на баща й. Както и да е, и от двамата лъха на изисканост. Двамата с Артур живеят в средновековен замък в долината на Лоара, където сигурно се чувстват като у дома си. — В гласа на Шарлот се прокрадна горчивина. Сякаш й се искаше двамата да се върнат в замъка си и да оставят всички ни на мира.
— Идването им е като сбъдната мечта за Жан-Батист. Родени са толкова отдавна, че са като живи енциклопедии. Нещо като Гаспар, но на десета степен. А пък Виолет е известна по цял свят като експерт по история на ревенантите. Знае за нума повече от когото и да било. Това я прави съвършения кандидат за помощник на Жан-Батист в стратегиите. — Тя сви рамене, сякаш заключението бе очевидно.
Прекъсна ни проскърцването на входната врата. Обърнахме се и видяхме жената, която обсъждахме, гордо вдигнала глава като истинска благородничка, обгърната от надменност също като облак скъп парфюм.
— Здравейте — рече Виолет. Гласът й представляваше странна смесица от тънкото звучене на момиченце и самоувереността на по-възрастна жена. Това странно несъответствие бързо изчезна, щом устните й, истински розови пъпки, се извиха в усмивка, толкова заразна, че не се сдържах и също й се усмихнах.
Тя се наведе, целуна ни по бузите, след това се изправи.
— Исках да се представя. Виолет дьо Монтобан.
— Да, знаем — обади се Шарлот и забоде поглед в обувките й, сякаш в сребърните каишки се криеше отговорът на всички загадки във вселената и тя щеше да ги научи, ако се взираше достатъчно упорито.
— Ти сигурно си Шарлот — рече Виолет, сякаш не бе забелязала грубостта й, — а ти — обърна се към мен — си човешката придобивка на Венсан.
Звукът, който издадох, бе наполовина пръхтене, наполовина смях.
— Дори си имам име. Аз съм Кейт.
— Разбира се, колко съм глупава. Кейт. — Тя отново насочи вниманието си към Шарлот, която отказваше да вдигне поглед към нея. — Извинявам се, ако неочакваното ни пристигане ви е разстроило — продължи Виолет, разгадала езика на тялото на Шарлот. — Мислех си, че може да ви се стори безчувствено, но след като си предложих услугите, Жан-Батист настоя двамата с Артур да побързаме с навременното си идване.
— Да побързаме с навременното си идване ли? Ти май не излизаш много — засече я невъзпитано Шарлот.
— Шарлот! — срязах я аз.
— Няма нищо — засмя се Виолет. — Двамата с Артур предпочитаме да общуваме помежду си. Прекарвам повечето време със старите книги. А като управители на Шато дьо Ланже не излизаме много, както казват днес. Веднага се разбира от начина ми на говорене.
— Ако никога не общуваш с хора, как успяваш да се интегрираш, за да ги спасяваш? — полюбопитства Шарлот, като се стараеше да потисне горчивината си.
— Сигурно си наясно, че колкото по-дълго сме ревенанти, толкова по-малко желание изпитваме да умираме. Наближавах шейсетте, когато разговарях с Жан-Батист преди две седмици. Оттогава успях да спася няколко циганчета, които си играеха на железопътните релси, а пък Артур спаси ловец от див глиган. Затова сега сме толкова свежи и готови да поемем задачата, която ни предстои. Но това е най-интересното — тя замълча и се усмихна, — което ни се е случвало от десетилетия.
Потръпнах от мисълта, че това младо момиче до съвсем скоро е било на възрастта на баба си — ако баба й не лежеше мумифицирана някъде. А ето че в момента тя изглеждаше значително по-млада от мен. Трябваше вече да съм свикнала, че ревенантите възкръсват на възрастта, на която са загинали първия път, въпреки това ми беше безкрайно трудно.
Виолет остана загледана в Шарлот още секунда, след което докосна ръката й.
— Не е нужно да се настанявам в твоята стая, ако не искаш. Жан-Батист ми предложи гостната, ако предпочитам. Вкусът, с който си я подредила, ми допада повече от неговата слабост към тъмна кожена ламперия и полилеи от еленови рога.
Шарлот не се сдържа и се разсмя. Протегна ръка към Виолет, стисна пръстите й и вдигна поглед към старата жена.
— Извинявай. Просто на двамата с Шарл ни е много трудно. Всички тук са ми като семейство и фактът, че се налага да ги напуснем по време на криза, буквално ме убива.
Потиснах усмивката си. Шарлот забеляза и се ухили.
— Добре де, не точно буквално, но разбираш какво имам предвид.
Виолет се наведе към нея, разпери ръце и я прегърна нежно.
— Всичко ще се оправи. Двамата с Артур ще се грижим за останалите и докато се усетиш, трудностите ще са отминали.