Той кимна с разбиране и вдигна приличната си на пръчка ръка, за да посочи към задната част на магазина.
— Заповядайте, натам.
Запровирах се между купчините стари книги и високите до кръста статуи на светци, след това го последвах по стръмна, виеща се стълба. Той се скри зад вратата на тясната площадка, след това надникна отвътре и ми даде знак да вляза.
— Тя ще ви приеме — рече.
Още с влизането в стаята забелязах възрастта жена, настанила се пред камината, отпусната в протрито зелено кресло. Плетеше. Вдигна поглед от ръкоделието си.
— Ела насам, дете — подкани ме тя и кимна към наскоро тапициран фотьойл с издута седалка, поставен точно срещу нея. Щом влязох в стаята, мъжът излезе и затвори вратата след себе си.
— Разбрах, че мигрената ти създава проблеми. Млада си за подобно оплакване, но аз съм лекувала и петгодишни дечица. Веднага ще те оправя.
Отпуснах се на фотьойла.
— Кажи ми сега, кога за пръв път се появи болката — помоли тя, без да спира да плете.
— Истината е, че не страдам от мигрена — признах аз. — Дойдох при вас, за да поговорим за нещо друго.
Тя вдигна поглед. Личеше, че е любопитна, но не и изненадана.
— Казвай.
— Попаднах на един стар ръкопис. Нарича се „Безсмъртна любов“. В него се говори за guerisseur, който живее в Сен Куен и притежава специални умения, които да помогнат на… на определен вид създания.
Въпреки че бях намислила предварително какво да кажа, така и не се получи, както исках. Пред нея не се чувствах толкова самоуверена. Макар всички знаци да сочеха, че това е правилното място, честно казано… каква бе вероятността тази възрастна госпожа да се окаже потомка на лечителя от книгата? Дали нея търсех след толкова години? Дали бе една от хилядите guerisseurs във Франция?
Иглите на жената престанаха да потракват и тя ме зяпна, за пръв път насочи цялото си внимание към мен. В този момент се почувствах като кръгла глупачка.
— Става въпрос за безсмъртни същества… наричат се ревенанти — уточних аз.
Тя остана загледана в мен още секунда, остави плетката в торбичка до стола, притисна длан към гърдите си и се приведе напред. Отначало ми се стори, че ще получи удар. След това забелязах, че се смее.
След няколко секунди спря, за да си поеме дъх.
— Извинявай, миличка, не се смея на теб. Просто хората си мислят… решили са, че ние guerisseurs сме магьосници и това води до какви ли не грешки. Знам, че магазинът също придава известна тайнственост. Покрай всички изложени религиозни артефакти местните си въобразяват, че съм вещица, нещо такова. Всъщност не съм. Аз съм само една старица, чийто баща й е предал много простичък дар — дарът да цери. Няма друго. Не знам как се призовават духове. Не умея да поразявам с черна магия враговете и не знам абсолютно нищо за твоите… безсмъртни, които и да са те.
Цялата пламнах, не само от срам, но от разочарование след седмиците на очакване, заради надеждата, която се бе трупала в мен и сега се пръсна на парчета. Очите ми пареха, аз си поех дълбоко дъх, за да не ревна.
— Много се извинявам, че ви обезпокоих — рекох и станах, готова да си вървя. — Какво ви дължа за отделеното време?
Бръкнах в раницата, за да си извадя портмонето.
— Non — спря ме остро тя. След това гласът й омекна: — Моля те само да напишеш името си на една от картичките и да го оставиш в купата. Така ще ти изпращам благопожелания в молитвите си. — Тя посочи с брадичка купчина картички, оставени на масата до стола ми. Надрасках името си на една от картичките и се наведох, за да го оставя в купата. В същия момент застинах на място.
Вътре в купата се виждаше пирамида в кръг. Беше заобиколена от пламъци. Врътнах се към госпожата и забелязах, че тя не е помръднала от мястото си и ме наблюдава извила вежда. Чакаше.
Бръкнах под блузата, извадих медальона и й показах signum да го види.
Известно време тя не помръдна от мястото си, след това стана и ме погледна.
— Ако ми го беше показала още с пристигането си, нямаше да се наложи да разигравам тази сценка, мила моя — рече и в изражението й се появиха приятелска съпричастност и интерес. — Добре дошла, малка сестричке.
Имах чувството, че десетки пчели са бръмнали в главата ми, и се отпуснах на един от столовете. Не можех да повярвам. Нима бе истина?
— Добре ли си, ma puce? — попита тя уплашено, прекрачи бързо към шкафа и ми наля чаша вода от една кана. Остави я на масата до мен, след това се върна на мястото си.