— Аз съм Гуенел, а това е синът ми Бран. — Тя посочи объркания мъж, притиснал ръка към гърдите си, сякаш Жул го беше ранил.
Жул ме погледна така, сякаш питаше: „Какво, за бога, става тук?“ и прочисти гърлото си, без да крие колко неловко се чувства.
— Това ли е момчето, за което говорим? — попита жената.
— Не — отвърнах аз.
— Е. — Тя огледа лицето на Жул, сякаш се опитваше да запомни всяка негова черта, за да може да размишлява и анализира в бъдеще. Жул ме погледна многозначително. — Посещението ви е истинска чест за нас, господине — рече най-сетне тя, след това се обърна към мен: — Кейт, много ни е приятно, че си ни дошла на гости. Дай ми една седмица, след което заповядай отново. Така ще имам достатъчно време, за да прегледам записките на прадедите си. Може пък да открия информация, която да ти помогне.
— Merci, Madame…
— Казвай ми Гуенел — отвърна тя и ме погали по ръката. — Ще те чакам след една седмица.
Като се държеше на безопасно разстояние от Жул, Бран ми подаде визитка, на която бе напечатан само телефонен номер.
— Обади се, преди да дойдеш. Така няма да се разкарваш напразно. Довиждане — рече той, поклони се бързо, след това ни огледа и излезе на улицата.
Едва направили три крачки и Жул се обърна към мен:
— Няма ли да ми кажеш какво става?
— Няма — заявих.
— Значи ще разкажеш на Венсан, нали?
— Все някога ще му разкажа.
Той поклати глава.
— Престоя вътре цели двайсет и пет минути. Можеше поне да ми помахаш през прозореца, за да знам, че си добре.
Стори ми се ядосан, но аз знаех, че е така, защото се бе разтревожил за мен.
— Извинявай — рекох искрено.
Качихме се в колата, Жул излезе от паркинга и се отправи на юг. Петнайсет минути по-късно, през които не каза нищо, той най-сетне проговори:
— Кейт, кажи ми какво правеше с дъртата и гарванчето.
— Гарванчето ли?
— Бран. Това име е типично за Бретан и означава „гарван“.
Виж ти.
— Кейт… тази жена как разбра какъв съм?
— Тя е guerisseur и семейството й е било свързано с ревенантите.
Той мълча, докато осмисляше чутото.
— А ти каква работа имаше с нея?
— Опитвам се да намеря начин да помогна на Венсан, за да не му се налага да довършва тъпия експеримент, който прави в момента. Не знам какво точно прави, но каквото и да е, то му вреди, не му помага.
Той изглежда се поотпусна и гласът му стана по-мек, изпълнен с повече разбиране:
— Честно, Кейт, дори не знам какво да кажа. Ти май не си даваш сметка в какво се забъркваш, като навлизаш по този начин в нашия свят… при това съвсем сама. Тези хора можеше да се окажат опасни. Може все още да са опасни. Всичко, свързано с ревенантите, носи опасности, защото включва и нума. Възможно е тези хора да поддържат връзки с враговете ни.
— Нищо подобно, Жул. Сигурна съм. Гуенел дори спомена, че семейството й е имало проблеми с нума преди стотици години.
— Какво? Не разбираш ли, Кейт? — изкрещя Жул и блъсна с длан волана.
— Не са свързани с нума, Жул. Те са на ваша страна. На страната на ревенатите са. На наша страна са. Не съм била в опасност.
— И как точно разбра след някакви си двайсет минути? — попита той остро.
— Просто разбрах.
— Ако нума са знаели къде са се намирали това семейство guerisseurs преди неколкостотин години, може и сега да знаят къде да ги открият — рече тихо той, сякаш си говореше сам. Погледна ме, след това отново насочи вниманието си към пътя.
— Кейт — рече, — много държа на теб. Нямаш представа колко много… — Замълча, без да довърши, и постави ръка върху моята. Усетих топлината му за частица от секундата, преди да стисне нежно пръстите ми. След това я премести отново на волана. — Онова, което правиш в момента, ме плаши безкрайно много. Обещай ми, че втори път няма да рискуваш така. Не и сама, не и без да уведомиш някого от нас какво правиш.
— Обещавам — отвърнах.
— Не че ти вярвам, но поне казах онова, което исках. — Той ме погледна, след това отново насочи поглед към пътя и стисна зъби. — И така, Кейт, смяташ ме за приятел, нали?
Кимнах и се запитах какво, за бога, следва.
— Защо тогава ме забърка в тази работа? Венсан е най-близкият ми човек на този свят. Щом разбере, че съм те довел на това място зад гърба му, направо ще побеснее. Няма да се сърди на теб, мен ще ме направи на нищо.
— Нали няма да му кажеш — ахнах аз.