Прихнах.
— Сигурна съм, че той нямаше да има нищо против, ако го бях помолила. Тъй като не му казах, искам да върна книгата, преди да разбере, че я няма.
— Ти си невероятно съвестна млада госпожица — похвали ме Жул и аз го пернах игриво по рамото. Той остана да ме чака в колата, а аз хукнах към къщата и тъй като наоколо не се мяркаше никой, се втурнах към библиотеката.
Вратата беше отворена, затова извадих книгата от чантата си, развих шала, в който я бях опаковала, за да я предпазя от изпаднали в раницата химикалки и четки за коса. Тъкмо бях свалила кутията от рафта, когато чух, че някой си прочиства гърлото. Обърнах се и забелязах седналия в един ъгъл Артур, подпрял бележник на коляното си, стиснал химикалка, около него пръснати най-различни книги.
— Здравей, Кейт — започна той.
— Я, Артур, здрасти — отвърнах аз, пъхнах книгата в кутията и я върнах бързо на мястото й. Имах чувството, че ако бързам, той няма да забележи. Ама и аз съм една глупачка.
— Какво беше това? — попита той.
— Книга. Намерих я онзи ден — отвърнах. Стараех се да говоря небрежно, макар отлично да знаех, че съм най-некадърната актриса на света. От мен буквално се излъчваше чувство на вина.
— За какво се разказва?
Настроението ми се промени за секунда и аз си помислих: „Ама на него какво му влиза в работата?“.
— За върколаци. Не, чакай… дали не бяха вампири. Не се сещам. Аз съм просто глуповато човешко същество и вие, чудовищата, много лесно ме обърквате.
Той се изправи и се приближи към мен.
— Кейт, извинявай, че те унижих пред всички. Не исках… — той се поколеба и прецени добре думите си — честно. Истината е, че има информация, която хората не бива да научават. Говоря за неща, които обсъждаме по време на събранията. Същото важи и за книгите в тази библиотека. Не казвам, че не заслужаваш. Проблемът е, че по този начин може да изпаднеш в беда.
Ядосах се и вдигнах ръка, за да му покажа, че е крайно време да млъкне.
— Изобщо не започвай, Артур, защото нямам никакво желание да те слушам. — Стиснах signum, скрит под блузата, сякаш извличах сили от факта, че поне един ревенант — единственият, който имаше значение за мен — ме приемаше за близка. След това пороят се отприщи: — Може и да си от време, когато създания като теб са гледали отвисоко на хората, когато мъжете са били единствените, на които си е струвало да се даде образование — посочих купчината книги, — а момичетата като Виолет са имали закрилници. Сега обаче живеем в двайсет и първи век. А пък аз си имам това — извадих signum и го вдигнах, за да го види, — и то казва, че съм близък човек. Имам и това — посочих главата си, — което казва, че имам не по-малко ум от теб. Имам и това — показах му среден пръст, — за да ти кажа да вървиш по дяволите, безсмъртен фанатик!
След тези думи се врътнах и изфучах навън, като запомних изражението на Артур, за да го запазя в колекцията „Най-върховните моменти на Кейт“.
В петък следобед двамата с Венсан пристигнахме на Лионската гара и попаднахме сред първичен хаос. Служителите в железниците бяха организирали поредната си стачка и само един от три влака заминаваше. Проверихме таблото, за да разберем какво е положението с нашия.
— Отменен — прочете Венсан. Щом видя, че посърнах, той стисна ръката ми. — Рано е да се отчайваш. Ще проверим кога е следващият. — Зачете надолу, докато не попадна на нашия. — Париж за Ница, утре сутринта, пристига в два следобед.
— О, не — изпъшках аз. — Няма да ни останат дори двайсет и четири часа… и то ако има влак, с който да се върнем, когато трябва. — Погледнах го. — Колко часа е с кола?
— Осем и половина, ако не спираме и няма движение. В петък вечер обаче няма да успеем за по-малко от десет. Така че с кола не става. — Той се замисли за момент, след това извади мобилния и започна да пише есемес. — Хрумна ми нещо — рече. — Ела, ще вземем такси.
Половин час по-късно бяхме на летище „Бурже“ и се качвахме на частен самолет.
— На Жан-Батист е. Използваме го единствено при спешни случаи. — Венсан се опита да надвика шума на двигателите, докато се качвахме по стълбичката.
— Как иначе! Сигурно всяко пътуване струва цяло състояние! — отвърнах аз и влязох в кабината за осем човека.
— Не е заради това — поклати глава Венсан, — ами заради въглеродните емисии.
„Това са те съществата със свръхестествени сили, не стига че спасяват човешката раса, ами мислят и за планетата“ — казах си, докато се оглеждах доволно.