След час и половина кацнахме в Ница. Шарлот ни чакаше в салона за посрещани. Щом минахме проверките, тя ни прегърна и двамата и ни притисна до себе си.
— Нямате представа колко се радвам да ви видя. Още малко без приятелите си, и сама щях да хукна към Париж, така че благодаря ви, че ми спестихте разкарването.
Премести поглед от мен към Венсан и ахна:
— Господи, Венсан, изглеждаш ужасно! — Вдигна пръст и проследи сините кръгове под очите му. Бяха минали почти три седмици, откакто Венсан спа. Изглеждаше зле както в края на миналия месец, а до следващия сън му оставаше още седмица.
Той твърдеше, че експериментът бил успешен, но аз не исках да продължава да се измъчва. Следващата седмица щях да говоря отново с Гуенел и щях да разбера дали е намерила нещо, дали може да предложи алтернативен план, след което щях да накарам Венсан да се откаже от противния експеримент.
— Ами ти! — възкликнах и смених темата. Косата й стигаше до раменете. — Видяхме се преди шест седмици. Как стана така, че косата ти порасна толкова бързо? — попитах аз, след това се разсмях, защото се сетих с кого — или по-точно с какво — разговарям.
Шарлот се изкиска:
— Двете с Женвиев не бяхме тук просто във ваканция. Нещо обаче ми подсказва, че вие двамата с Венсан нямате голямо желание да обсъждате грижите за косата. Когато спасяваме хората и получаваме трансферираната енергия, се налага да се подстригваме по веднъж в седмицата.
— Фризьорът ти не задава ли въпроси?
— В Париж имам четирима — обясни Шарлот — и ги сменям, за да не забележи никой.
Още една подробност, за която нямах представа. Запитах се дали ще дойде момент, когато делата на ревенантите ще престанат да ме изненадват.
Хванати за ръце пресякохме малкия терминал и излязохме във вечерния сумрак. Беше доста хладно, но не и студено, както в Париж. Поех си дълбоко дъх. Въздухът имаше солен вкус.
Женвиев ни чакаше на входа в яркочервен остин мини. Изскочи от автомобила, щом ни видя, и ме прегърна радостно.
— Много се радвам да ви видя! — Наведе се, за да целуне Венсан, и потръпна. — Венсан, държа да ти кажа, че изглеждаш ужасно. Хайде вкъщи. — След тези думи отново седна зад волана.
Ние с Шарлот седнахме отзад, а Венсан се настани до шофьора, сгънал крака така, че коленете му почти опираха гърдите. Беше тъмно, но милион малки светлинки бяха осеяли крайбрежието между Ница и Вилфранш-сюр-Мер. Пътувахме покрай плажа, преди да се отклоним по опасен двулентов път покрай остри скали, надвиснали над морето.
Двайсет минути след като потеглихме от летището, се отклонихме от главния път по стръмна алея за автомобили и спряхме пред къща от стъкло и дърво, кацнала на хълма. По-скоро приличаше на съвременен музей на изкуството, отколкото на дом.
— Пристигнахме! — подвикна ентусиазирано Шарлот, докато слизахме от малката кола. — Тъкмо навреме за вечеря.
— Влизайте, влизайте — подкани ни Женвиев и ни поведе към входната врата.
Обърнах се към Венсан, който наблюдаваше внимателно изражението ми.
— Невероятно. Благодаря ти — прошепнах и се надигнах на пръсти, за да го целуна.
— Удоволствието е изцяло мое — рече той.
Изпитах странно и съвършено ново чувство, че го виждам извън обичайната парижка обстановка, и веднага разбрах, че изпитва същото и към мен.
Къщата нямаше абсолютно нищо общо с hotel particulier на Жан-Батист. Типичната за двайсети век архитектура беше подчертана от минималистичния стил, избран за мебелите. Очевидно целта бе да се подчертае гледката. Пресякох стаята и отворих плъзгаща се врата, за да изляза на просторна дървена тераса високо над земята, с изглед към морето. Буквално висяхме над водата. Трепкащите светлинки на Вилфранш-сюр-Мер се бяха ширнали под нас, обгърнали пристанището във формата на подкова, където се поклащаше цяла армада закотвени луксозни яхти.
— Не мога да повярвам, че живееш тук — обърнах се към Шарлот. Тя се беше облегнала на високия до кръста парапет. — Все едно имаш билет за първия ред на най-красивото място на земята.
— Нали! — възкликна тя и погледна към морето. — Истинска мечта. Изобщо нямам право да се оплаквам, че съм далече от дома. Проблемът е, че всички ми липсват.
— Дошли сме, за да те разведрим — отвърнах, прегърнах я и едва сега осъзнах колко много ми е липсвала. Виолет беше забавна и ми беше приятно да излизам с нея, но двете не станахме близки както с Шарлот. Приятелството с Виолет бе усилие, докато с Шарлот бе най-естественото нещо на света.