Вечеряхме в остъклената трапезария, от която се излизаше на терасата. Подредихме столовете си в полукръг, за да се наслаждаваме на великолепната гледка.
— Разкажи ми за Шарл — настоя Шарлот още щом седнахме.
— Справя се добре, Шарлот. — Гласът на Венсан бе колкото успокояващ, толкова и честен. — Очевидно се е запознал с някого от Берлин на конгрес преди години и е решил да го потърси.
— Помня го. Шарл остана очарован от него. Беше… нещо като пънкар. Имаше синя коса и целият беше покрит с пиърсинг.
Венсан изви вежди.
— Май всички от този клан изглеждат така.
— И Шарл ли? — ококори се Шарлот.
Той се разсмя.
— Много му отива.
— Какво? — ахна Шарлот. — Ти снима ли го?
— Не. Бях твърде зает с мисията, която ми възложи Жан-Батист, за да снимам косата на брат ти.
— Пет пари не даваме за косата му — разсмя се Женвиев. — Разкажи ни как е той. Какво прави там? Кога ще се върне?
— Ето затова мисля, че е точно където трябва. — Венсан се наведе напред и заговори нетърпеливо: — Кланът в Берлин е съставен предимно от млади ревенанти, които по някое време са останали разочаровани от мисиите ни. Натрупали са горчилка заради отредената им съдба. Там е нещо като „Анонимни алкохолици“ за немъртви. Непрекъснато провеждат срещи и говорят за чувствата си.
Лидерът им умее страхотно да ги мотивира. Непрекъснато им говори как ревенантите пасват в цикъла на живота. Обяснява им, че сме ангели на спасението и милосърдието, че даваме възможност на хората, които не са изживели живота си, да оцелеят поне докато е възможно. Когато Шарл и братята тръгнат на мисия, те я изпълняват с желание и хъс. Така са надъхани, че… направо е невероятно, трябва да се види.
Шарлот затвори очи, докато слушаше, и изглежда се опитваше да си представи тамошното братство. Когато Венсан завърши, тя се усмихна тъжно.
— Нямаш представа колко се радвам да чуя всичко това. Беше ужасно, докато не знаех къде е и какво прави — рече. — Така и не се възстанови от депресията след случката с Люсиен, а аз много се страхувах, че отново ще направи същото, че ще потърси друг нума, който да ги ликвидира. Предположих обаче, че нарочно е заминал някъде далече този път, за да не застраши останалите от нас.
Намеси се и Женвиев:
— Може би малката ни група в Париж го задушава. Той нямаше възможност да порасне и да открие себе си. Доста потискащо е да живееш десетилетия наред с едни и същи хора.
— Права си — съгласи се Шарлот. — Очевидно е имал нужда точно от това. Мислиш ли, че ще се върне?
— Честно ли? — попита Венсан.
Последва цяла минута тежко мълчание, след което запитах:
— Ами ти как си, Женвиев?
— Живея от ден за ден — призна тя и очите й сякаш угаснаха. — Шарлот се справя чудесно и непрекъснато ме разсейва, кара ме да мисля за други неща. Щеше да бъде истински ад, ако бях останала в къщата ни с Филип в Париж. Новото място ми се отрази добре, съвсем близо сме до Ница, където десетина от братството живеят тук доста отдавна.
— Има ли някой интересен в групата — пошегувах се с Шарлот.
Тя поклати глава.
— За приятели са доста интересни, но няма нито един специален. Чувствата ми не са се променили. — Тя стрелна с поглед Венсан, а той се извърна, сякаш се опитваше да ни остави сами.
Говорихме до късно през нощта, докато не усетих, че едва държа очите си отворени.
— Извинявайте, но съм напълно скапана. Знам, че вие ще будувате цяла нощ, но аз трябва да поспя.
— Избрала съм ти стая — рече Шарлот. — Веднага ще ти я покажа.
— Ще намина да те видя по-късно — обеща Венсан и намигна сексапилно, докато излизах след Шарлот.
— Леле! — ахнах аз, оставих сака си до огромното легло, обърнато към прозореца с изглед към пристанището.
— Не е лошо, а? — ухили се Шарлот.
— Съвършено е, Шарлот. Много ти благодаря — прегърнах я аз. — Да знаеш, че много ми липсваше.
— И ти ми липсваше — отвърна тя. — Всички ми липсвахте. — Погледна през прозореца към морето и усетих тъгата й.
— Той обажда ли ти се?
Шарлот си пое дълбоко въздух.
— Амброуз звъни непрекъснато, но не за да чуе мен.
— Какво? — възкликнах и тогава се сетих. — Не може да бъде!
— Всичко е напълно невинно. Поне засега. Женвиев си мисли, че е страшно мил и грижовен. Само че той си призна пред мен. Каза, че е влюбен в нея от десетилетия. Амброуз е мислел, че след смъртта на Филип ще успее да спечели сърцето й. Помоли ме да не й казвам. Не иска да избързва, защото знае, че ще й трябва време, за да преодолее смъртта на съпруга си. Той обаче е толкова влюбен, че иска да знае какво прави тя във всеки един момент.