— Че това е най-близкото преживяване до летенето — признах аз.
— Значи вече си имам списък със задължителните дейности с Кейт — рече той доволно. — Да излизаме по-често на разходка с моторница.
Същата вечер, след като се нахранихме, Венсан стана и стисна ръката ми.
— Бихте ли ни извинили. Двамата с Кейт излизаме — обърна се той към Женвиев и Шарлот. Тръгнахме по стъпалата от терасата, минахме покрай покрития плувен басейн, излязохме през портата и тръгнахме през дърветата. След минутка излязохме на скалиста поляна с великолепен изглед към залеза.
— Идвам тук, откакто познавам Жан-Батист — рече той, настани се на ръба на една скала, протегна ръка към мен и ме привлече до себе си. — Това е любимото му убежище далече от дома. Построил го е през 1930, след като видял снимки на сградите на Корбюзие. Къщата е невероятна, но аз винаги идвам тук — на това място — когато имам нужда да забавя темпото и да си припомня какво представлява животът.
Той ме прегърна и двамата притихнахме, краката ни висяха покрай скалата, докато наблюдавахме как светлините на лодките блестят във водата.
— Затвори очи и ми кажи какво чуваш — рече той и зачака.
Усмихнах се.
— Това някаква игра ли е?
— Не, медитация.
Затворих очи, успокоих дишането си и оставих сетивата си да поемат контрол.
— Чувам как се разбиват вълните. Чувам вятъра в дърветата.
— Какъв мирис усещаш?
Превключих на друго сетиво.
— Борове. Солена вода.
Той пое ръката ми и прокара пръсти по камъка, върху който бяхме седнали. Заговорих, без да дочакам въпроса му.
— Студена, гладка скала с малки вдлъбнатини колкото върховете на пръстите ми. — Отворих очи, вдъхнах леденостудения морски въздух и се насладих на усещането. Каква невероятна разлика с градския парижки въздух.
Усетих как природата се завърта около мен и вътре в мен, докато пулсът ми забавя и следва ритъма на разбиващите се в ниското вълни и всеки полъх на морския ветрец. Двете ни незначителни човешки тела се сляха с безвремието на стихиите около нас. Докато седяхме мълчаливо, знаех, че Венсан изпитва същото вълшебно спокойствие като мен. Най-сетне той заговори:
— Ти медитираш пред картините, нали? Направи го и сега, докато си сред природата, в момент, когато имам нужда да си спомня, че вселената ми не е някаква измислица, че все още съществувам в истинския свят, да знам, че безсмъртието ми не е някаква шега на същата тази вселена. Това е най-чистото място, което познавам. Онова, което изпитвам тук, е най-близкото чувство до щастие, което съм изпитал през годините след смъртта. Сега обаче имам нещо, което издухва това чувство от морето. Всеки път, когато имам нужда от доза радост, си мисля за теб. Ти си моята утеха, Кейт. Достатъчно ми е да знам, че те има на този свят, и всичко останало си идва на мястото.
Той се наведе напред, приглади косата ми и ме целуна бързо, сладко, преди да продължи:
— Искам връзката ни да се получи, Кейт. Тъкмо затова търся нещо — каквото и да било — за да може времето ни заедно да протече безпроблемно, без да бъдем изложени на болката, родена от съществуването ми като ревенант, същата болка, която ще породи всяка моя смърт. На пръв поглед може и да не изглежда много обнадеждаващо, но мисля, че открих решението.
Сърцето ми затрепка от радост, същевременно усетих как ужасът дави избликналата радост. Щеше да бъде дори по-зле, отколкото си представях. Венсан подхождаше твърде предпазливо към въпроса, а изражението в очите му издаваше, че се тревожи как ще приема истината. „Започва се“ — помислих си и се стегнах.
Венсан задържа погледа ми.
— Знаеш, че като се жертваме за някой човек, утоляваме жаждата, която съществува у нас. Знаеш, че спасяването на хората е целта на съществуването ни.
Кимнах и страхът ме обзе.
— Древните писания наричат този „начин на живот“ „лесния“ — обясни той. — Това е естественият начин на живот. Той заличава миналото, дава ни възможност да започнем на чисто, дава ни около година, преди отново да почувстваме подтика.
Има и друг начин да потиснем нуждата да умираме. Нарича се „черният“. Той представлява временно решение и не ни връща към възрастта, на която сме били при смъртта си. Някои обаче са го използвали като начин да устоят… когато се появи особено важна причина.
Потръпнах, защото разбрах, че каквото и да представлява този начин, не исках той да се възползва от него.