— Помниш ли енергийния трансфер, който Артур получи, когато спаси Джорджия?
— Да.
— При черния начин се прилага същият принцип, но е обратен. Когато някой ревенант убие нума, временно се зареждаме с неговата енергия.
„Лошо, много лошо“ — чух аз глас в главата си. Потръпнах и си наложих да мълча и да слушам.
Венсан продължи:
— От историческа гледна точка има основателна причина. Ако ранен ревенант успее да убие нума в битка, приливът на енергия, който получава, му дава достатъчно сили, за да избяга на сигурно място. Нали забеляза колко силен беше Артур, след като уби нума в алеята? Изправи се, въпреки че му беше нанесена тежка рана. Откакто прие енергията на нума, както и силите на Джорджия, след като я спаси, той почти не страда.
Кимнах и се опитах да осмисля наученото. Макар повечето от правилата на ревенантите отначало да ми се струваха странни, за всяко от тях се оказваше, че има разумно обяснение.
— Значи това е една от ползите да убиеш нума. Освен това, ако ревенантът не е умирал от известно време, този начин потиска желанието му да умре, както се казва, това е начин да си начеше крастата.
— За някого, който се възползва от черния принцип, редовните убийства на нума не само че са начин да си начеше крастата, ами и да я предотврати. Напълно. Поне до такъв извод стигнаха Гаспар и Виолет на базата на древните писания. Не знаем някой да е пробвал този начин в последно време.
— Защо? — попитах глухо. — Защото е опасно ли?
— Само по себе си не е опасно.
— Тогава защо?
— Защото самата мисъл е противна — въздъхна дълбоко Венсан. Очевидно нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос. — Човеците са добри по душа. Когато се зареждаме с тяхната енергия, ние поемаме вродената им добрина. Нума са зли, следователно енергията им е неблагоприятна. Така че когато ги убиваме, у нас се пренася отрицателната им енергия, яростта, която ги тласка напред.
— Искаш да кажеш, че… значи гадната енергия на нума се пренася у теб, така ли?
Опитах се да прикрия отвращението си. Венсан правилно бе предположил, че самата мисъл ще ме стресне. Аз не бях просто стресната, ами потресена.
Той кимна и побърза да продължи:
— Характерът им не ми влияе. Той няма да ме промени… няма да ме превърне в зло същество. Просто има неблагоприятни странични ефекти — докосна тъмните кръгове под очите си, — но те няма да се задържат дълго. В момента означават, че тялото ми си изгражда съпротивителни сили.
— Защо тогава си в още по-ужасно състояние, отколкото миналия месец? — избухнах аз. — Ако си изграждаш съпротивителни сили, би трябвало да се чувстваш по-свеж и да изглеждаш по-добре, нали така?
— Според книгите трябва да се получи.
— По дяволите старите книги, Венсан!
Скочих на крака и той ме последва.
— Трябва да се поразходя — заявих аз. Имах чувството, че движението ще прогони буреносните облаци, натрупали се в главата ми. Чувствах се потисната. Истината бе, че вече не знаех какво да мисля.
— Да се разходим до плажа — предложи Венсан и стисна ръката ми, поведе ме надолу по хълма, докато излязохме на пясъка, а вълните се разбиваха съвсем близо до нас. Не можех да го погледна в очите, затова бях забола поглед в краката си.
— Убийството на нума е достойно дело — заяви най-сетне той. — Просто не ги преследваме и не ги избиваме, за да тръгнем по черния път. Убиваме единствено за да спасим хората, което е и целта на съществуването ни.
Стана ми толкова студено, че зъбите ми започнаха да тракат. Постарах се да говоря спокойно:
— Поемането на онази гнусна енергия може и да не те притеснява — намръщих се аз, — но не си ли се замислил, че всички нума в Париж ще се опитват да ти отрежат главата?
— Нападам ги, когато са сами, и внимавам никой да не види какво става. След това унищожаваме телата, като ги изгаряме, така че не остава нито следа. Нума знаят единствено, че някои от техните изчезват, нямат представа, че са посечени.
Ужасът ми растеше. Не само че зъбите ми тракаха, ами цялото ми тяло се тресеше.
— Откога продължава това? — попитах.
Венсан забеляза, че треперя, спря и се опита да ме привлече към себе си, но аз се отдръпнах. Смръщи разочаровано чело.
— Започна се след Нова година — отвърна той. — От шест седмици. По няколко нума на седмица. Жан-Батист и Гаспар одобриха, тъй като и без това някой трябваше да е непрекъснато нащрек и да следи какво става.
— Останалите знаят ли?