Уикендът премина прекалено бързо. Когато се върнахме в къщата, бе станало време да си тръгваме. Взехме саковете и се натъпкахме в миниатюрния автомобил.
— Как само ми се иска да останем още седмица — признах, докато прегръщах Шарлот и Женвиев на входа на летището.
— Върни се веднага щом имаш време. Колкото често ти се иска — покани ме Шарлот.
— Не се притеснявай — обади се Венсан. — Не е нужно да убеждаваш дълго Кейт.
Помахахме за довиждане и се отправихме пеша по пистата към самолета, който щеше да ни откара у дома. Връщахме се в реалността.
31.
На следващия ден се носех в облаците, тялото ми беше в Париж, но мислите ми се бяха върнали в къщата във Вилфранш-сюр-Мер. Спомени за уикенда нахлуваха непрекъснато, докато най-сетне престанах да се опитвам да ги прогоня — и така и не успях да се съсредоточа в часовете, над домашното и единственото ми желание бе да съм отново с Венсан, за предпочитане притисната до него.
Докато Амброуз, определеният от Венсан телохранител за деня, ме откарваше у дома след училище, бях толкова отнесена, че се наложи той да ме побутне, за да ми каже, че телефонът ми звъни. Обаждаше се деди и гласът му звучеше неестествено напрегнато:
— Кейт, можеш ли да дойдеш в галерията, преди да се прибереш вкъщи?
— Разбира се, деди. Какво става?
— Трябва ми малко помощ. Ще ти кажа, когато дойдеш.
Амброуз паркира от другата страна на улицата, точно срещу галерията, и предпочете да ме изчака в колата. Когато влязох, заварих деди да разговаря с двама мъже в униформи. Представи ме набързо.
— Господа, това е внучката ми Кейт.
Полицаите кимнаха, деди стисна ръката ми и ме отведе настрани.
— Снощи са ограбили галерията — уведоми ме той.
— Какво? — ахнах аз.
— Всичко е наред, миличка. Имаме застраховка. Просто е… неприятно. Галерията не е била разбивана никога досега.
— Какво са взели?
— По малко от всичко. Все неща, които им е било лесно да изнесат, но поне не са посегнали на статуите ми. — Неочаквано деди ми се стори десет години по-възрастен. Той потри чело и стисна очи. — Можеш ли да останеш да наглеждаш галерията, докато отскоча с детективите до управлението. Приключиха с огледа. Сега остава канцеларската работа.
— Разбира се, деди — съгласих се аз и след минутка той излезе с двамата полицаи, помаха ми с шапката си, докато се отдалечаваха. Позвъних на Амброуз, за да му кажа, че се налага да остана за час, може би два, а той отвърна, че не бърза, да не се притеснявам.
Огледах бъркотията, която цареше вътре. Стъклените витрини бяха счупени и изложените в тях предмети липсваха. Опитах се да си спомня какво имаше в тях. Старинни бижута, малки гръцки пластики, образци от римско стъкло — все разнообразни предмети, сякаш крадците не бяха съвсем наясно какво отмъкват, стига да е нещо дребно, което да могат да носят. „Кокошкари, а не истински крадци на предмети на изкуството“ — помислих си аз.
Неочаквано една тъничка, нажежена до червено игла, заредена с паника, прониза сърцето ми. Втурнах се към заключения склад и видях, че вратата зее разбита. Кутиите вътре бяха пръснати, съдържанието им изсипано на пода. Прерових кутиите с надеждата да открия „Безсмъртна любов“. Извадих всичко, което бе прибрано в склада, и го подредих в коридора, докато накрая се уверих — книгата я нямаше.
Замислих се за миналата седмица, когато Гуенел ми разказа за нума, които открили книгата преди векове и започнали да създават неприятности на семейството й. „Ужасна работа“, беше подчертала тя.
Бръкнах в чантата и открих визитката, която синът й ми даде. Ръката ми трепереше, докато набирах номера. Той се обади на първото позвъняване.
— Бран, обажда се Кейт Мерсие. Идвах при майка ти миналата седмица.
— Вече не е тук. — Думите прозвучаха толкова отдалече, че ми се стори, че не съм чула правилно.
— Какво?
— Няма я. Лошите дойдоха днес сутринта.
— Господи, нума са я хванали, така ли? — Имах чувството, че в дробовете ми няма въздух.
— Не. Когато те дойдоха, ние се скрихме. Те не успяха да ни намерят. Щом си отидоха, тя замина.
— Къде отиде?
— На тайно място. Не ми каза къде отива. Ако знам, лошите ще намерят начин да изтръгнат информацията от мен. Сега обаче съм напълно безполезен за тях.
— Бран, много ми е мъчно, че стана така.