Час по-късно гостите започнаха да се разотиват и аз казах на Венсан, че съм готова да си вървя.
— Трябва да изчакаме Амброуз — рече той и ме наметна с палтото. Сърцето ми се сви. Как само ми се искаше да го разпитам за това, че е втори след Жан-Батист и онази работа с героя. Изглежда трябваше да почакам с въпросите, защото той едва ли щеше да ми обясни пред Амброуз. Жул беше прав за скромността на Венсан. Той не обичаше да се хвали.
— Трябват ли ми двама пазачи? — пошегувах се аз, докато вървяхме към портата.
— Трима — отвърна Амброуз. — С нас ще дойде и Анри, стар приятел на Гаспар, който ще ни бъде призрак-пазач.
— Добре. Bonjour, Анри — поздравих на висок глас и си помислих, че тази работа е наистина странна.
Преди няколко месеца бях научила, че в продължение на три дни на месец ревенантите се връщат към състоянието на мъртвешки сън. През първия от тези три дни изглеждаха съвсем мъртви. През следващите четирийсет и осем часа умът им беше буден и можеше да пътува. Това състояние наричаха големия сън. Когато търсеха хора, които да спасят, ревенантите обикаляха по двойки, придружавани от дух на някой спящ, който имаше поглед няколко минути напред в бъдещето и можеше да ги предупреди какво ще се случи.
— Такава охрана само за мен? — подсмихнах се аз и хванах под ръка двамата си придружители. — Нали Гаспар ме похвали, че съм станала по-добра в боя.
— Амброуз и Анри ще дойдат колкото за да пазят теб, толкова и мен — увери ме Венсан. — Тази вечер нума може да решат да нападнат. Тактически е много разумно, след като повечето от парижките ревенанти са в една сграда. Дори да не нападнат, наоколо се мотаят предостатъчно пияни откачалки, които се чудят как да си разнообразят живота навръх Нова година. — Той се усмихна и натисна копче до портата.
Автоматичните светлини се включиха, аз вдигнах поглед и помахах на охранителната камера. Ако някой си направеше труд да погледне видеото, щяха да ме видят във вечерна рокля, достойна за червения килим, в компанията на двама красавци в смокинги. „Не е зле — помислих си аз — за момиче, което допреди няколко месеца не бе излизало на истинска среща!“
Луната приличаше на прожектор и разпиляваше разтопено сребро по старите дървета, обточили парижките улици. Двойки в официални рокли и костюми се прибираха към къщи, след като бяха отпразнували идването на новата година, и придаваха на града празнична атмосфера. Ароматът на печени сладкиши се носеше от една bou-langerie7, чиито майстор очевидно си вършеше съвестно работата и спазваше работното си време дори по празници. Опасността беше последната ми мисъл, когато стиснах ръката на Венсан.
На две пресечки от нас непринуденото държание на спътниците ми неочаквано се промени. Огледах се, не забелязах нищо нередно, но двамата бяха настръхнали.
— Какво става? — попитах и веднага забелязах как лицето на Венсан се изопна.
— Анри не е сигурен. Нума би трябвало да се отправят към нас, но тези типове се държат странно — обясни той и двамата с Амброуз се спогледаха. Ускориха крачка. Затичахме, но аз бях нестабилна, защото този път бях на високи токчета вместо с обичайните си гуменки. Докато приближавахме сградата, в която живееха баба и дядо, се запитах какво ли щеше да стане, ако ни нападнеха враговете на ревенантите.
— Нали нума не биха направили нищо на обществено място? — попитах задъхано, въпреки че си спомних как преди два месеца двама наръгаха Амброуз пред един ресторант.
— Никога не се бием пред хора… ако е възможно — отвърна Амброуз. — Същото важи и за нума. Тайната ни може да бъде компрометирана, ако извадим бойните секири и ги размахаме пред смъртни.
— Но защо? Хората няма да тръгнат да ви преследват, за да ви унищожат.
— Опитваме се да останем незабелязани не само на човешкия радар — продължи той. Всяка негова крачка се равняваше на две от моите. — Както вече ти казах, има и други. И за да сме наясно, нямам никакво намерение да обсъждам какви свръхестествени сили съществуват извън научнофантастичните романи. Всички следваме някакъв код на честта.
— Анри казва, че каквито и да са, са се отправили насам — подхвърли Венсан и сериозният му глас заличи другите ми въпроси.
Изминахме тичешком последните няколко метра до входа ми и аз бързо набрах кода, сякаш животът на всички ни зависеше от това. Венсан и Амброуз стояха до мен като натруфени бодигардове, ръцете им стиснали ефесите на оръжията, които криеха под балтоните.
Бравата поддаде, аз бутнах входната врата и в същия момент някаква кола приближи откъм булеварда. Дългите й светлини осветиха тъмната улица и тримата веднага се обърнахме към приближаващия автомобил.