— Ще докажа, че е виновен.
— Добре. Страхотно предизвикателство. Аз пък ще докажа, че не е той. Ако си права и той е виновникът, това означава, че трябва да му откажа срещата в събота вечер.
— Джорджия!
— Майтапех се — рече тя, после прошепна: — Не точно.
На следващата сутрин заварих на масата в антрето ваза, пълна с пурпурни цветя. Деди остави вестника, колкото да кимне към тях, и аз се запитах дали щеше да е толкова доволен, ако на картичката пишеше „Венсан“, а не „Виолет“.
„Разбрах за ужасното ти преживяване вчера. Да пием по кафе по-късно? Какво ще кажеш за «Сан Луси», след като свършиш училище?
Извадих речника на цветята от раницата и открих снимка на цветята — здравец.
— Истинско приятелство — прочетох и се усмихнах, когато Джорджия пристъпи зад мен.
— Много са красиви — отбеляза тя и се наведе, за да ги помирише.
— От Виолет са — уточних и зачаках реакцията й.
— Приличат на бурени — отсече тя, изправи се и седна до дядо на масата.
— Добре ли си? — бе единственото, което деди попита, докато закусвахме, но го каза загрижено и стрелна с поглед Джорджия, сякаш в нейно присъствие бе казал повече, отколкото трябваше. Според дядо не трябваше да споделям всичко със сестра ми, но това просто означаваше, че не ни познава. Може би кавгите ни го бяха подвели и той нямаше реална представа колко сме близки.
Половин час по-късно излязохме от къщи и видяхме, че Амброуз ни чака на ъгъла, застанал до черен джип.
— Дами — заговори той с гласа на Бари Уайт и протегна ръце пред себе си, след което наклони дебелия си врат първо на едната, после на другата страна. — Заповядайте. — Отвори вратата и скочи на задната седалка. — Я, прелестната Джорджия.
— Направо е непоносимо още от рано сутринта да си плакнеш очите с тази мускулеста красота — изгука сестра ми и му намигна игриво, докато се настаняваше на предната седалка. Поклатих глава. Ако флиртуването можеше да мине за чужд език, то сестра ми и Амброуз щяха да бъдат академици.
— Къде са останалите днес сутринта? — попитах аз Амброуз, докато той включваше колата на скорост и се насочваше към реката.
— Венсан и Жан-Батист отидоха да посетят ревенантите, които живеят в къщата на Женвиев. Нали се сещаш… опитват се да разберат кой е казал на зомбоидите как си разфасовала лидера им. Как се чувстваш като враг номер едно на нума, Кейти-Лу?
— Честно казано, страх ме е — признах аз. — До вчера мислех, че е напълно ненужно да ме караш насам-натам.
— Това означава ли, че поне веднъж се зарадва, че ме виждаш? — попита той и белите му зъби заблестяха на шоколадовокафявата му кожа.
— Винаги се радвам да те видя, Амброуз — рекох с пълното съзнание, че ако Джорджия бе изрекла тези думи, те щяха да прозвучат прелъстително като изречени от устата на актрисата Мей Уест.
— Ами изкусителният ви средновековен приятел? — обади се Джорджия.
— Предполагам, че става въпрос за Артур, не за Виолет — засмя се Амброуз. — Тази сутрин и двамата тренират с Гаспар, след това ще ходят да се видят с познати. Жул спи, така че аз ще ви закарам на училище, после с Гаспар и Жул ще пообиколим, преди да ви прибера. Няма да излизате сами, нали? Да не изкушаваме нума да ви отвлекат.
Амброуз изчака да влезем в училище и щом влязохме, той потегли. Джорджия се обърна към мен:
— И сега? Вече знаем какво е намислил Артур. Какво ще правим?
— Това е шансът ни — реших аз. — Знаем къде се намира. Заставаме пред къщата, за да видим къде ще ходи.
— Нали чу какво каза Амброуз? Артур смята да ходи някъде с височайшата досадница.
— Не пречи да ги следим два часа. Така ще се разкараме от училище, освен това е единственият ни шанс ревенантите да не ни следват по петите.
— Или нума — съгласи се Джорджия. — Всички мислят, че сме на училище. Да тръгваме още сега, защото не знаем колко време ще продължи тренировката на Гаспар. — Тя огледа коридора и мярна атлетично момче, понесло купчина книги. — Здрасти, Пол! — провикна се. — Помниш ли, че веднъж ми предложи да ми дадеш скутера си?
35.
Двете със сестра ми се сгушихме на ъгъла на Рю дьо Гренел. Бяхме изключително подозрителни, както се бяхме свили зад ъгъла и на всеки няколко минути надничахме към дома на Жан-Батист.
— Колко стана часът? — попитах. Зъбите ми тракаха във февруарския студ.
— Пет минути след последния път, когато ме попита — изръмжа Джорджия. — Единайсет и пет и вече висим тук цял час и трийсет и пет минути. Колко време продължават тренировките на Гаспар?